— Така да бъде — каза й откровено, но в топа му имаше предизвикателство. Нека всеки, реши той, да работи сам за себе си. Ще видим кой ще спечели голямата награда.
Докато се развиваха описаните събития, на сцената върволица жени вдигаха в такт крака и показваха дантелените си гащички. Представяха пиесата „Каскадьорката“ и едно от действащите лица в момента — Клюкарката, младо и красиво момиче, развличаше публиката не толкова с играта си, колкото с щедро излаганите си прелести, почти открити под извънредно икономично облекло. Момичето беше обсипано с водопади от фалшиви бижута, които струяха около него. Златна кордела с разноцветни камъни опасваше челото му. Електрическите лампи ги отразяваха в разпуснатите върху раменете коси.
Бяха изиграни два акта. Беноарът пред сцената запазваше херметически затворена решетката си, така че никой не би могъл даже и да се досети за присъствието на тримата приятели. Но през време на последния антракт Раул, като се разхождаше от страната на този беноар, установи, че вратата му е леко открехната. Той надникна вътре. Никой. След като се информира, научи, че тримата господа напуснали театъра преди половин час.
— Няма какво повече да правим тук — каза той на графинята. — Те са се измъкнали.
В този момент завесата се вдигна. Клюкарката отново се появи на сцената. Сегашната й прическа позволяваше да се види по-добре корделата, която носете на челото си. Тя бе лента от златна материя, на която бяха монтирани големи полирани скъпоценни камъни, всичките с различни цветове. Бяха точно седем.
— Седем! — помисли Раул. — Ето какво обяснява идването на Боманян.
Докато Жозефин Балзамо се приготвяте, той научи от разпоредителката, че Клюкарката от ревюто, Бриджит Руселен, живее в една стара къща в квартал Монмартър16, откъдето всеки ден слиза дотук с преданата си стара компаньонка на име Валантен, за да присъства и тя на репетициите.
Следващата сутрин точно в единадесет часа Раул изплава на повърхността от „Безгрижния“. Той обядва в един от ресторантите на Монмартър и в дванадесет часа пое по една стръмна и крива улица. Стигна до малка, с тясна фасада къща, с градинка пред нея. Къщата беше на калкан с по-висока жилищна сграда, чиито прозорци на последния етаж бяха без завеси. Явно етажът не бе нает.
Веднага Раул изгради, с обичайната си бързина и съобразителност, един от тези планове, които впоследствие изпълняваше почти механично.
Той поскита нагоре-надолу като мъж, който има среща. Изведнъж, като видя, че портиерката на сградата мете тротоара, той се промъкна зад нея, изкачи етажите, разби бравата на ненаетия апартамент, отвори един от страничните прозорци, който се извисявате над покрива на съседната къща, и като се увери, че никой не може да го забележи, скочи.
Съвсем близко имаше отворен малък тавански прозорец. Той се спусна на тавана, задръстен от неупотребявани предмети, от който можеше да се слезе през един лошо функциониращ капак. Раул го повдигна с мъка и си промуши главата. Виждаше се стълбището на втория етаж и отчасти стълбищната клетка.
Отдолу, това ще рече от първия етаж, се чуваше говор на две жени. Раул внимателно се ослуша, наведе се още повече и успя да разбере, че единият от гласовете бе на младата Клюкарка от снощното представление, която обядваше в будоара си. Той предположи, че другият глас е на нейната компаньонка, единствената прислужница в къщата, която й сервирате.
— Чудесно — провикна се по едно време Бриджит Руселен. — Ах, моя добра Валантен, каква радост! Днес няма репетиции. Ще си легна отново до часа на излизането…
Този ден на почивка малко разбъркваше сметките на Раул, който се надяваше в отсъствие на Бриджит Руселен да направи спокойно едно домашно посещение. Той обаче не се отказа и зачака, като разчиташе на случая.
Изминаха десетина минути. Бриджит тананикаше мелодии от ревюто, когато се чу звънецът на входната врата.
— Чудно — каза тя. — Днес никого не чакам. Тичай да видиш, Валантен!
Прислужничката слезе. Дочу се изщракването на заключвана врата и после тя се изкачи отново, казвайки:
— От театъра… секретарят на директора, който донесе това писмо.
— Дай. Покани ли го да влезе в салона?
— Да.
Раул забеляза част от полата на младата актриса. Прислужницата протягаше плика, който тутакси беше разкъсан, и Бриджит полугласно зачете:
„Моя малка Руселен, дайте на моя секретар лентата със скъпоценни камъни, която слагате на челото си. Имам нужда от нея за модел. Спешно е. Ще ви я върна отново тази вечер в театъра.“
Доловил няколко фрази, Раул се разтрепери:
„Гледай! Гледай! — помисли той. — Лентата с камъните! Седемте скъпоценни камъка. Дали директорът е също по следата? Бриджит Руселен ще се подчини ли?“
16
Излишно е да напомняме на читателя, че булевард Монмартър няма нищо общо с квартал Монмартър — най-високо разположения квартал на Париж. Б.пр.