Той веднага се успокои, защото младата жена каза:
— Невъзможно. Вече обещах тези камъни.
— Безразсъдно е — упрекна я прислужницата. — Директорът няма да бъде доволен.
— Какво искаш! Аз обещах и ще ми платят много скъпо.
— Тогава какво да отговоря?
— Ще му пиша — реши Бриджит Руселен.
Тя се качи в будоара си и няколко минути по-късно връчи плик на прислужницата си.
— Познаваш ли този секретар? Виждала ли си го в театъра?
— Бога ми, той е нов.
— Да каже на директора, че съжалявам и че лично ще му обясня всичко тази вечер.
Валантен излезе. Отново мина доста време, без да се случи нещо. Бриджит беше седнала зад пианото и упражняваше една песен. Шумът от песента заглуши без съмнение отварянето на входната врата, защото Раул не чу нищо.
Той изпитваше известно безпокойство, защото случката не му изглеждаше напълно ясна. Секретарят, когото не познаваха, молбата за бижутата — всичко миришеше на клопка, на подозрителна комбинация.
Малко по малко той се успокои. Една сянка премина през вратата и се отправи към будоара.
„Валантен, която се връща — си каза Раул. — Впечатлението ми е било погрешно. Мъжът си е отишъл.“
Но изведнъж, по средата на един припев, пианото ненадейно спря, табуретката, върху която беше седнала певицата, рязко бе блъсната и свалена на земята. Раул чу уплашения глас на момичето:
— Кой сте вие?… Ах! Секретарят, нали? Новият секретар… Какво искате, господине?…
— Господин директорът — каза мъжки глас — ми нареди да взема бижуто. Съжалявам, но трябва да настоя…
— Но аз му отговорих… — заекна Бриджит все по обезпокоена. — Камериерката ми сигурно ви е връчила писмото… Защо тя не се качи с вас? Валантен!
Тя няколко пъти извика уплашено:
— Валантен!… Ах! Вие ме плашите, господине… Вашите очи…
Вратата беше брутално блъсната. Раул чу шум от разместени столове, трясък от паднали предмети, после висок вик:
— Помощ!
Това бе всичко. В същия момент той, предчувствайки, че Бриджит Руселен е заплатена от опасност, се беше насилил да повдигне още по-нагоре капака. Отвори се проход, през който едва успя да се промъкне. Вследствие на тази пречка загуби ценно време. Той скочи, търкулна се и се намери срещу три затворени врати. Наслуки се хвърли към едната и влезе в помещението. Царете безпорядък. Не видя никого и изтича в будоара, а оттам — в стаята, в която мислете, че се беше провело сражението.
Действително в полумрака веднага съгледа простряна на килима жена, а над нея мъж, който с две ръце я стискаше за гърлото. Викове на болка се смесваха с отвратителни псувни.
— По дяволите, млъкни! Ах! Отвратителна мръсница! Ще дадеш бижуто! Веднага! Ще видиш, малката ми…
Раул го атакува. Той се хвърли върху мъжа с непреодолима ярост и го застави да пусне плячката си. Двамата се затъркаляха срещу камината и Раул си блъсна в нея доста силно челото. За момент остана замаян.
Убиецът беше по-тежък и двубоят между него и тънкия юноша, когото превъзхождаше по мускулатура, нямаше да продължи дълго. Това беше логично. И в действителност след няколко секунди единият се освободи, а другият остана прострян на пода и издаваше слаби стенания. Но този, който се повдигна, беше Раул.
— Хубав удар, а, господине? — се присмя той. — Много ми се отдаваха последните уроци на един учител на име Теофаст Люпен, цар на японските методи. Те ви пращат в по-хубав свят, правят ви безвреден като малко агънце.
Той се наведе над младата актриса, вдигна я и я постави на леглото. Веднага видя, че от ужасната хватка на нападателя около шията й нямаше последици, от които да се страхува. Бриджит Руселен дишаше. Никаква рана не се забелязваше. Но тя трепереше с цялото си тяло и имаше поглед на побъркана.
— Страдате ли, госпожице? — тихо запита той. — Не, нали? Това е нищо. Не се страхувайте. Няма защо повече да се опасявате от него и за по-сигурно…
Той бързо разтвори завесите, измъкна шнуровете и стегна китките на мъжа. В стаята стана по-светло и той обърна убиеца към прозореца, за да види лицето му.
Неволно извика Раул и смаяно промърмори:
— Леонар… Леонар…
Той не бе имал никога възможност да види добре анфас този мъж. Най-често го беше виждал прегърбен върху капрата на колата, забил глава в раменете си и скрил ръста си до такава степен, че Раул почти мислеше, че е гърбав и хилав. Но той добре познаваше неговия костелив профил, който се удължаваше от сивееща брада, и ни най-малко не се усъмни — това бе Леонар, човек за всичко и дясната ръка на Жозефин Балзамо.