— Чуваш ли, Жозин? Не искам да убивам! Да крада — да. Крадец чрез взлом ще бъда! Представяш ли си — Арсен Люпен — крадецът джентълмен! Но убиец — не, хиляди пъти не!
— Аз също не го искам — каза тя.
— Може би, но ти накара да убият.
— Лъжа!
— Тогава говори! Обясни се.
Тя зачупи ръце. Протестираше и въздишаше:
— Не мога… не мога…
— Защо? Кое ти пречи да ме запознаеш с всичко, което знаеш за аферата, тази, която разкри Боманян?
— Бих предпочела да не те забърквам — умолително шепнеше тя, — да не те противопоставям на него.
Той избухна в смях.
— Ти може би се страхуваш за мен? Хм… Хубав претекст. Успокой се, Жозин. Не се страхувам от Боманян. Има друг неприятел, от когото се опасявам много повече.
— Кой?
— Ти, Жозин.
И твърдо повтори:
— Ти, Жозин. По същата причина, поради която искам от теб изясняване. Когато те видя по-добре анфас, повече няма да се страхувам. Реши ли?
Тя поклати отрицателно глава.
— Не — каза, — не. Раул кипна.
— Ще рече, че не ми се доверяваш. Аферата е хубава и искаш напълно да си я запазиш. Да бъде. Тръгваме. Навън ще прецениш по-добре положението.
Той я хвана през талията и я метна на рамото си по същия начин, по който го беше направил първата вечер в основата на скалата. И натоварен така, се отправи към вратата.
— Спри — каза тя.
Последното му решение, изпълнено с невероятна лекота, довърши съпротивата й.
— Какво искаш да знаеш? — запита тя, след като той я беше пуснал отново на земята.
— Всичко — отговори Раул, — най-напред мотива. За присъствието ти тук и причината, поради която беше убита Бриджит Руселен от този негодник.
Тя каза:
— Корделата със скъпоценните камъни…
— Те са без стойност! Те са посредствени, фалшиви гранати, топази, берили, опали…
— Да, но има седем такива.
— И после? Трябвате ли да я убие? Много по-просто беше да се почака и да се претърсят стаите при първия удобен случай.
— Очевидно, но изглеждаше, че и други са по следата.
— Други?
— Да, тази сутрин по мое нареждане Леонар се осведоми за Бриджит Руселен, която бях забелязала с диадемата вчера вечерта. Той се върна да ме предупреди, че около тази къща се навъртат някакви хора.
— Хора? Кои ли са били?
— Пратеници на Белмонт.
— Жената, която се бърка в работата ни?
— Да, тя е навсякъде.
— Как ти се струва? — повтори Раул. — Беше ли това повод за убийство?
— Той се е объркал. Сгреших, като му казах: „Искам диадемата на всяка цена.“
— Виждаш ли, виждаш ли — провикна се Раул, — ние зависим от волята на един грубиянин, който загубва ума си и убива глупаво, животински. Хайде, трябва да свършим с това. Аз мисля по-скоро, че хората, които са дебнели тази сутрин, са били изпратени от Боманян. Ти не си способна да се мериш с него. Остави ме да поема ръководството. Ако искаш да сполучиш, това може да стане чрез мен, единствено с мен ти сигурно ще спечелиш.
Жозин загуби сили. Раул потвърждаваше превъзходството си с толкова силно убеждение в гласа, че тя изпитваше от него почти физическа болка. Виждаше го сега по-едър, отколкото беше, по-могъщ, по-силен от всички мъже, които бе познавала, надарен с по-остър ум, с по-проницателен поглед, с по-ефикасни средства за действие от нейните. Тя се преклони пред тази неумолима воля и пред тази енергия, която никакво съображение не можеше да огъне.
— Да бъде — каза най-после. — Ще говоря, но защо тук? Трябва ли да останем в къщата?
— Тук и никъде другаде — натърти Раул, знаейки добре, че ако Калиостро се опомни, той няма нищо да постигне.
— Да бъде — отново повтори тя. Беше съсипана. — Да бъде, отстъпвам, защото е замесена нашата любов, която изглежда ти не цениш особено много.
Раул изпита дълбоко чувство на гордост. За пръв път осъзна превъзходството си пред нея и другите хора и наистина необикновената власт, с която налагате своите нареждания.
Тук ще направим едно малко отклонение. Читателят не бива да забравя, че Раул бе само на двадесет години и че ако се изключат няколкото „подвизи“, извършени от него като невръстно дете и юноша, това беше наистина неговото първо голямо приключение. Сега се формираше характерът му. Всички познават зрелия Раул д’Андрези, неумолимия Арсен Люпен. Благородник или крадец, нежно влюбен или жесток отмъстител, той вълнуваше обществото и рядко минаваше ден вестниците да не споменат нещо за неговата персона. Тук, сега, с графиня Дьо Калиостро17 се развиваше сражение, което щеше да остави трайни следи в бъдещия му живот. Обикновени кражби, кражби чрез взлом, измами, фалшификации, изнудвания, укриване на крадени вещи и какво ли не освен — нека читателят добре да запомни — убийства. Арсен Люпен никога не си послужи с револвер, за да убие. Той използваше само своя ум. Убийствата идват много по-късно…
17
Излишно е ла се споменава, че описаното в настоящата книга има продължение. То е дадено в знаменития роман „Отмъщението на Калиостро“ Б.пр.