— Бедната ми Жозин…
Те замълчаха, като тя остана все така наведена над водата. После, когато лодката се приближи, тя се изправи и твърдо каза:
— Нищо не рискувам, Леонар… няма да умра, по-скоро ще избягам.
— В края на краищата какво искаш да правиш?
— Да го отвлека.
— О! О! Ти се надяваш…
— Всичко е готово. И най-малките подробности са уредени.
— Как?
— Посредством Доминик.
— Доминик?
— Да, още от първия ден, още преди в имението да пристигне Раул, Доминик беше нает за вратар на д’Етижу.
— Но Раул го познава.
— Раул го е виждал може би един или два пъти, но ти знаеш колко е способен Доминик да се дегизира. Абсолютно невъзможно е да го познае измежду пялата прислуга на замъка и на конюшнята. Доминик всеки ден ме държи в течение на работите там и получава моите инструкции. Знае часовете, в които Раул си ляга да спи и става от леглото, как живее и всичко онова, което прави. Зная, че още не е виждал Кларис, но в момента подготвят необходимите документи за сватбата.
— Той не се ли съмнява?
— За мен не. Доминик е чул откъслеци от разговора, който Раул е водил в деня на пристигането си в замъка. Той е казал „окончателна смърт“. Въпреки това е искал да се вземат предпазни мерки. Значи той наблюдава, надзирава околността на замъка и разпитва селяните.
— И Доминик те оставя да дойдеш въпреки всичко?
— Да, но в продължение само на един час. Един дързък и бърз удар в нощта и веднага се изпаряваме.
— Тази нощ ли ще стане?
— Тази нощ между десет и единадесет. Раул заема малък павилион, някога обитаван от стражата, недалеч от старата кула, където Боманян бе наредил да ме отведат. Този павилион има откъм полето само един прозорец и нито една врата. Ако капаците са затворени, за да се влезе, трябва да се мине през голямата порта на овощната градина и да се стигне до вътрешната фасада. Двата ключа тази вечер ще бъдат под един голям камък близо до портата. Раул, както спи, ще бъде навит в дюшека и завивките си, които са доста широки, и ще бъде донесен тук. В същия момент ще тръгнем.
— Това ли е всичко?
Жозефин Балзамо се подвоуми, после отговори отчетливо:
— Това е всичко.
— А Доминик?
— Той ще тръгне с нас.
— Не си ли му дала някакви специални нареждания?
— По какъв повод?
— По повод на Кларис? Ти ненавиждаш малката. Страхувам се да не си натоварила Доминик с някаква специална работа…
Жозефин отново се поколеба, преди да отговори:
— Това не те интересува.
— Обаче…
Лодката се плъзна покрай борда на кораба. Жозефин заяви със закачлив тон:
— Слушай, Леонар, откакто те направих княз Лаворнев и притежател на прекрасно екипирана яхта, ти стана твърде недоверчив. Да не излизаме от рамките на нашето споразумение, искаш ли? Аз заповядвам, а ти се подчиняваш. Даже ако имаш право на известни обяснения. Дадох ти ги. Направи се, като че ли те ти стигат.
— Толкова по-добре. Да слизаме.
Тя слезе първа в лодката и се настани на дървената седалка.
Леонар с други четирима съучастници я придружи. Двама от тях поеха веслата, докато тя, облегната назад, даваше нарежданията си от кърмата на лодката.
Тя сигнализира, че наближават подводни скали и възстанови посоката по невидима за другите отправна точка. Само скърцането на чакъла по кила на лодката ги предупреди, че са стигнали.
Двама души я взеха на ръце и я занесоха на брега, докато другите измъкваха лодката.
— Сигурна ли си — прошепна Леонар, — че няма да срещнем митничари?
— Сигурна. Последната телеграма на Доминик е категорична.
— Няма ли да дойде при нас?
— Не. Писах му да стои в замъка между хората на барона. В единадесет часа ще ни настигне.
— Къде?
— Близо до павилиона на Раул. Стига сме говорили. Всички те потънаха из стълбището на кюрето и се заизкачваха. Независимо че бяха точно шест души, от устните им не се изплъзваше нито звук, а и по стъпалата не беше отместено нито камъче; ако наблизо имаше неприятел, колкото и внимателен да би бил, той нямаше да чуе нищо от първата до последната минута на изкачването.
На платото мъглата не беше толкова гъста. Тя се разстилаше на интервали като облаци и по този начин оставаха междини, през които можеха да се видят блещуканията на няколко самотни звезди. Така Калиостро успя да различи замъка д’Етижу, чиито прозорци на главната фасада светеха. Камбанарията на църквата в Бенувил удари десет часа.