— Красотата е необходима, но не е достатъчна. Майка ми също беше красива, Раул, и нейната красота не й послужи за нищо.
— Приличаш ли на нея?
— Да, поразително. Това ме погуби. Тя поиска да продължа това, което беше нейната голяма мечта… наследството на Калиостро.
— Тя имаше ли документи?
— Едно късче хартия… хартия, която съдържаше четири тайни и е била намерена от нейните приятелки в стара книга… късчето приличаше наистина на писмо на Калиостро… Това я съблазни… както и успехът й при императрица Йожени. Аз трябваше да продължа. Още когато бях дете, тя ми внуши това. Оформиха съзнанието ми само с тази идея. Тя трябваше да бъде моето средство за препитание… моята съдба… Бях дъщеря на Калиостро… Аз продължавах нейния живот, а и неговия… Живот бляскав като този, който е описан в романите… живот на една обожавана от всички авантюристка, владееща света. Никакви чувства… Никаква съвест… Аз трябваше да отмъстя за всичките й страдания. Когато тя умираше, ми завеща следните думи: „Отмъсти за мен!“
Раул размисляше. После каза:
— Добре, а престъпленията?… Нуждата да убиваш?
Той не можа да дочака думите й и когато тя се готвеше да му отговори, я пресече:
— Не само майка ти те е възпитавала, Жозин, и те е дресирала за злото. Кой беше баща ти?
Стори му се, че чува името на Леонар. Но дали тя искаше да каже, че Леонар е баща й и мъжът, който е бил експулсиран от Франция по същото време като шпионин (това изглеждаше доста възможно), или че Леонар я е изучил на престъпления?
Раул не можа да научи нищо повече. Той не успя да проникне в областите, в които се зараждат злите инстинкти и ферментира всичко неуравновесено, порочно и суетно, с две думи — кръвожадните апетити, неумолимите и груби страсти, които се изплъзват от контрола на хората.
Той повече не я разпитва.
Тя тихо плачеше и той усети сълзите и целувките по ръцете си, с които тя отчаяно ги покриваше. Беше обзет от жалост и не я отблъсна. В сърцето му се промъкваше към нея непозната милост. Адското създание се превръщаше в човешко, в жена, отдадена на болни инстинкти, понасяща властта на непреодолими сили и която той може би трябваше да съди с повече снизходителност.
— Не ме отблъсквай — казваше тя. — Ти си единственото същество на света, което би ме спасило от злото. Веднага го почувствах. В теб има нещо добро, нещо много устойчиво… Ах! Любовта… любовта… няма друго нещо, което би ме умиротворило… обичах и обичам само теб… Знай, ако ме отблъснеш…
Нежните устни трогнаха дълбоко Раул. Той се усети безкрайно отпаднал. Това беше едно сладостно желание, нарастващо от опасното състрадание, което така коварно размеква волята на мъжете.
Ако Калиостро се беше ограничила само със смирените си досега милувки, би ли могъл да не изпадне в изкушение, да не се наведе и да не вкуси още един път от сладостта на устните, които му се предлагаха? Но тя избърза. Повдигна глава, плъзна ръце по раменете му, обгърна врата му и го погледна. Този поглед стигаше на Раул, за да не вижда повече в нея жената, която моли, а тази, която иска да съблазни, и за целта си съвсем преднамерено си служи с нежността на очите и грацията на устните.
Любовниците се гледаха. Но Раул знаеше много добре, че зад това чаровно изражение се крие хитрост и жажда за власт! Чистотата на най-съвършеното огледало на света не би могла да скрие следите от злините и безчестията, които той с безпределна яснота виждаше на лицето й.
Раул се съвзе малко по малко. Освободи се от изкушението и отблъсквайки жената, която го прегръщаше и му се предлагаше, й каза:
— Спомняш ли си… един ден… на катера… ние се изплашихме един от друг така, като че ли искахме да се заколим. И днес е същото. Ако падна наново в ръцете ти, аз съм загубен. Утре или вдругиден ще бъда мъртъв…
Тя веднага се изправи враждебна и зла. Гордостта пак я обземаше и бурята между тях отново избухна, карайки ги да преминат без преход от сферата на търпимост, в която ги задържаше споменът за любовта им, в сферата на омразата и предизвикателството.
— Ами да — подзе Раул, — в действителност от първия ден ние бяхме смъртни врагове. Всеки мислеше само за поражението на другия. Най-вече ти! Аз бях съперник, натрапник… В мозъка ти моят образ се смесваше с образа на смъртта!
Тя поклати глава и нападателно каза:
— Досега не.
— Но сега да, нали? Само че — провикна се той — има един нов факт. Сега не се страхувам от теб, Жозин. Ученикът стана учител, именно това исках да ти докажа, оставяйки те да дойдеш тук и приемайки битката. Подлагам се сам на твоите и на ударите на бандата ти. И ето че ние сме един срещу друг и ти не можеш да ми направиш нищо. Претърпя пълно поражение, нали? Кларис е жива. Аз съм свободен. Хайде, хубавице, махай се от живота ми, ти си победена и аз те презирам.