Очевидно по същата причина един прекрасен ден името Люпен се оказа несъществувало. В никакъв регистър за гражданско състояние, в никакъв автентичен документ вече не ставаше дума за Арсен Люпен, нито за неговия баща Теофаст Люпен. Законно съществуваше само виконт Раул д’Андрези и този виконт замина на сватбено пътешествие из Европа заедно с виконтесата, родена Кларис д’Етижу. По това време се случиха две събития. Кларис роди момиченце, което почина на следващия ден след раждането. Няколко седмици по-късно, тя научи за смъртта на баща си.
Всъщност Годфроа д’Етижу и братовчед му Оскар дьо Бенето загинаха по време на една разходка по крайбрежието с лодка. Злополука? Самоубийство? Двамата братовчеди в последните дни от живота си приличаха на луди и тяхната гибел беше посрещната с облекчение. Лансираше се също така версията, че има престъпление и че една увеселителна яхта е ударила лодката и след това е избягала.
При всички случаи Кларис не пожела да се намесва в съдбата на човека, когото считаха за неин баща. От негово име направи подарък на едно благотворително учреждение.
Годините минаваха чаровни и безгрижни.
Раул изпълни едно от обещанията, които й беше дал: тя беше много щастлива.
Другото обещание не изпълни: не стана честен човек.
Това той не можеше да изпълни. В кръвта му беше страстта да присвоява, да комбинира, да мами, да лъже, да се забавлява за сметка на другите. Той беше по инстинкт контрабандист, пират, мародер и конспиратор. Стана шеф на банда. Освен това в училището на Калиостро той си бе дал сметка, не без известна доза гордост, за наистина изключителните си качества, които го правеха несравним. Той вярваше в своята гениалност. Приписваше си една фантастична съдба, различна от съдбата на всички други хора, които живееха по негово време. Чувстваше се над всички. Той беше господарят.
Без знанието на Кларис и без някога младата жена да има и най-малко подозрение за това, той се впусна в различни начинания и сполучи в сделки, които все повече и повече утвърждаваха авторитета му. Той постигна в развитието си свръхчовешки качества. Например завоюването на съкровището на френския кралски дом, една друга тайна, завещана от граф Дьо Калиостро.
Но преди всичко, си казваше той, почивката и спокойствието на Кларис! Уважаваше много жена си. Как можа да се ожени за момиче с такива качества! Поздравяваше се за това.
Тяхното щастие продължи пет години. В началото на шестата тя почина при раждане. Остави син на име Жан.
Два дни след смъртта й обаче детето изчезна, без да остане и най-малка следа, която би позволила на Раул да открие кой е могъл да се промъкне в малката къща на Отьой, в която живееше, нито как са успели да извършат отвличането.
Колкото за това откъде произхожда ударът, той нямаше никакво съмнение. Раул бе сигурен, че удавянето на двамата братовчеди е било провокирано от Калиостро. След като научи, че Доминик е умрял отровен, той прецени, че отвличането на сина му е уредено само от Калиостро25.
Мъката му го преобрази. Нямаше нито жена, нито син, които да го възпират. Остана без задръжки и решително се впусна по пътя, в който насочи всичките си усилия. От следващия ден той стана Арсен Люпен. Скрупули? Задръжки? Благоприличие? Напротив! Скандали, провокации, надменност, суетност и вулгарност — неговото име беше по стените на окрадените домове, не слизаше от хрониките на вестниците, визитните му картички бяха намирани в разбитите сейфове. Арсен Люпен! Раул д’Андрези беше умрял заедно с Кларис.
Но дали под това име или под други имена, които се забавляваше да приема, като например граф Бернар д’Андрези (той беше откраднал документите на един братовчед от фамилията, умрял в чужбина), Орас Велмон, полковник Спармиенто, херцог Дьо Шармьорас, принц Сермин, дон Луи Перена; винаги и навсякъде, във всичките си метаморфози и под всичките си маски, той продължаваше да търси графиня Дьо Калиостро, продължаваше да търси своя син Жан.
Той не намери отново сина си. Никога не видя отново Калиостро.
Жива ли беше още? Осмеляваше ли се да се върне във Франция? Продължаваше ли да преследва и убива? И най-важното — трябваше ли да допуска, че с изречената закана в момента на разрива в имението д’Етижу над него продължава да виене заплахата за жестоко отмъщение и че отвличането на сина му е само началото.