Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни
Предговор
Тези от верните ни читатели, присъединили се към нас по някакъв начин; тези, които ни следват навсякъде, където ги отведем; тези, на които е интересно и никога не ни изоставят, дори когато се отклоняваме малко; нас, които сме предприели любопитната задача да разкажем лист по лист историята на монархията; те би трябвало да са разбрали, когато са прочели думата „край“ след последната глава на „Анж Питу“, в „Ла прес“1, и дори на последната страница на същото това произведение, в изданието „Читални“2, че там има някаква чудовищна грешка, която някой ден ще обясним.
Всъщност как можем да допуснем, че един автор, чиято цел е да създаде книга с всички особености на книгата, както архитектът има претенцията, че може да построи къща с всички особености на къщата, или конструктор на плавателни съдове да построи такъв с всичките му особености, ще изостави къщата на третия етаж, плавателния съд с недовършени платна.
Все пак, ето какво щеше да се случи с Анж Питу, ако читателят бе приел насериозно думата „край“, поставена точно на най-интересното място, тоест когато кралят и кралицата се приготвят да напуснат Версай, за да отидат в Париж; когато Шарни започва да усеща, че една очарователна жена, на която пет години не е обърнал и най-малко внимание, се изчервява, щом погледът й срещне очите му, щом ръката му докосне нейната; когато Жилбер и Бийо вперват мрачен и решителен поглед в пропастта на революцията, която се отваря пред тях, прокопана от монархическите ръце на Лафайет и Мирабо, единият представящ известността, а другият — гения на епохата; и когато бедният Анж Питу, скромният герой на тази скромна история, държи на коленете си на пътя от Виле-Котре към Писльо припадналата при последното сбогом на любимия си Катрин. А той пък, галопирайки с коня си през полята, се е отправил със своя прислужник към главния път за Париж.
Има също и други персонажи в този роман, второстепенни персонажи наистина, но от които, сигурен съм, читателите се интересуват. А аз пък, то се знае, имам навика, щом като веднъж съм показал нещо на сцената, да го проследявам в най-дълбоки подробности; не само главните герои, но и второстепенните, а също и най-незначителните фигуранти.
Например абат Фортие, този непоколебим монархист, който без съмнение не би желал да се превърне в конституционен свещеник3 и който ще предпочете прогонването пред клетвата.
А също и младият Жилбер, изтъкан от две противоборчески в тази епоха природи, от два принципа, които се сливат от десет години — от демократическия принцип по бащина линия и аристократичния по майчина линия.
А ето и госпожа Бийо — бедна жена, преди всичко майка, която, заслепена като такава, току-що е оставила дъщеря си на пътя, по който самата тя бе минала, и се прибира във фермата, така самотна след заминаването на Бийо.
Също и чичо Клуис в колибата си насред гората, който още не знае дали с пушката, която му даде Питу в замяна на тази, която му отнесе два или три пръста на лявата ръка, ще убива, както и с първата, по сто осемдесет и три диви заека и сто осемдесет и два питомни заека в обикновени години и сто осемдесет и три диви заека и сто осемдесет и три питомни заека във високосни години.
И накрая Клод Телие и Дезире Манике, селските революционери, които засега вървят по стъпките на парижките революционери, но на които един ден се надяваме, че почтеният Питу, техният капитан, техният учител, техният полковник, техният старши офицер, ще им служи едновременно като водач и като спирачка към крайни действия.
Всичко казано дотук може само да усили учудването на читателя при споменаването на думата „край“, така странно поставена в края на главата. Бихме я оприличили с древния сфинкс, коленичил пред леговището си по пътя към Тебес4 и представляващ неразрешима загадка за пътуващите беотийци5.
Сега ще обясним. По едно време вестниците публикуваха поети по едно и също време:
„Парижките потайности“ от Йожен Сю;
„Главното признание“ от Фредерик Сулие;
„Мопра“ от Жорж Санд;
„Монте Кристо“, „Рицарят на Мезон-Руж“ и „Войната на жените“ от мен6.
Това време бе добро време за фейлетона, но лошо време за политиката.
Кой по това време се занимаваше с първите градоначалници на Париж — господин Арман Бертен, доктор Верон и на депутата Шамбол?
Никой.
И то с пълно право, тъй като нищо не беше останало от тези нещастни знатни парижани и не си струваше някой да се занимава с тях.
3
През 1970 г. революционното правителство постановява свещениците да се заклеват във вярност към Конституцията. Заклелите се свещеници били наричани „конституционни“, а останалите „отцепници“ — бел.прев.
6
„Парижките потайности“ — (Journal des debats), 22 юни 1842 — 15 октомври 1843; „Главното признание“ — „Льо Конститюсионел“ (Constitutionnel), 1840; „Мопра“ — „Ревю де Дьо Монд“ (Revue des deux mondes), 1 април — 1 юни 1836; „Монте Кристо“ — „Журнал де деба“ (Journal des debats), 25 август 1844 — 15 юли 1846; „Рицарят Мезон-Руж“ — „Ла Демокраси Пасифик“ (La Democratie pacifique), 21 май 1845 — 12 януари 1846; „Войната на жените“ — „Ла Патри“ (La Patrie), 2 януари — 1 юни 1845 — бел.фр.изд.