Своеобразна редица от хора, някои привлечени от любопитство, а други, за да могат да се притекат на помощ на височайшите особи, ако се наложи, вървяха от двете страни на кралската карета. Освен тях от двете страни на пътя шляпаха в дълбоката повече от десет сантиметра кал дамите и преносвачите от халите. Сред изобилието от букети и панделки те изглеждаха като зараждаща се вълна.
Тази вълна приличаше на оръдие или на оръжейна ракла, пълни с жени, които пееха силно и крещяха до полуда.
Това, което пееха, беше познатата стара песничка:
Това, което викаха, бе израз на новата им надежда:
— Сега няма да ни липсва хляб, защото водим Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак.
Изглежда кралицата слушаше всичко това, без да разбира нищо от него. Изправен между краката й, стоеше малкият дофин, който гледаше тази тълпа така изплашено, както децата на владетелите гледат тълпите. Така, както сме виждали да я гледат кралят на Рим, херцогът на Бордо и графът на Париж29. Само дето нашата тълпа е по-презрителна и по-великодушна, защото е по-силна и знае, че може да прости.
От своя страна, кралят пък гледаше всичко това с безжизнения си угаснал поглед. Предишната нощ той бе спал малко и не се бе нахранил достатъчно на обяд. Времето не му бе стигнало, за да оправи и освежи перуката си. Брадата му беше пораснала, дрехите измачкани. Нищо не беше в негов плюс. Уви! Бедният крал не беше човек, който може да се справя в трудни обстоятелства. Ето защо при всяка трудност той свеждаше глава. Само веднъж той я вдигна — на ешафода, но и тогава тя бързо падна!
Мадам Елизабет бе от онези добри и предани ангели, които Бог бе изпратил близо до тези две осъдени създания. Тя трябваше да утешава краля в Тампъл при отсъствието на кралицата и да утешава кралицата при смъртта на краля.
Господин Дьо Прованс, с лъжливия си и неискрен поглед, както винаги бе там. Той добре знаеше, че поне за момента е в безопасност. В този момент той бе най-популярният от семейството — без да знае защо. Може би защото той бе останал във Франция, а брат му граф Д’Артоа бе заминал.
Но ако кралят можеше да прочете какво крие дълбоко в сърцето си господин Дьо Прованс, надали щеше да се запази непокътната признателността, която му бе засвидетелствана и която той считаше за искрена преданост.
Андре беше бяла като мрамор. Тя не бе спала повече от кралицата и не се бе хранила повече от краля, но тези жизнени нужди сякаш не засягаха изключителното й същество. Тя дори не бе имала време да си оправи косата и да се преоблече. И въпреки това нито едно косъмче не беше разрошено, нито една гънка на роклята й не показваше, че е измачкана при извънредни обстоятелства. Тя приличаше на статуя, а вълните от хора, които се стичаха покрай нея, сякаш не й правеха впечатление, а само подчертаваха нейната бяла и гладка кожа. Видно беше, че тази жена крие дълбоко в мислите и сърцето си една-единствена и светла мисъл, която беше само нейна и към която отлиташе душата й, така както магнитната стрелка се насочва към Полярната звезда. Само едно нещо подсказваше, че тя е жива: неволният блясък в очите, който се появяваше всеки път, когато погледът й срещнеше този на Жилбер.
На стотина крачки от малката кръчма, за която вече говорихме, кортежът спря и виковете станаха двойно по-силни.
Кралицата леко се подаде през вратичката и това движение, което приличаше на поздрав, предизвика оживление сред тълпата.
— Господин Жилбер? — каза тя.
Жилбер се приближи до вратичката. Както и когато тръгнаха от Версай, той държеше шапката си в ръка. Ето защо нямаше нужда да я сваля в знак на уважение към кралицата.
— Госпожо? — каза той.
С интонацията, с която беше произнесена тази единствена дума, се усещаше, че Жилбер е на заповедите на кралицата.
— Господин Жилбер — подхвана тя, — какво пее, какво казва, какво крещи вашият народ?
Дори по начина, по който го зададе, беше ясно, че кралицата е подготвила въпроса предварително. Без съмнение дълго преди да го избълва в лицето на тълпата, той се е въртял в главата й.
Жилбер въздъхна: „Все си е същата!“
После каза меланхолично:
— Уви, госпожо! Този народ, който вие наричате мой народ, беше ваш народ някога. Преди по-малко от двадесет години господин Дьо Брисак, очарователният придворен, когото напразно търся тук, ви сочеше от една тераса на двореца същия този народ, който викаше: „Да живее първородната кралска дъщеря!“, и ви казваше: „Госпожо, там долу имате двеста хиляди поддръжници.“30
29
Ако Дюма е видял краля на Рим по времето на падането на Империята (вж. „Моите спомени“, гл. XXX) и сина на приятеля му Фердинан Д’Орлеан в Събранието през февруари 1848 г. (вж. „История на политическия и личен живот на Луи-Филип“, том II, гл. XXVI, XXVII), то той не е видял внука на Шарл IX през юли 1830 г. — бел.фр.изд.
30
Вж. Мадам Кампан. „Спомени“, книга Първа, гл. II: сцената е в Тюйлери по време на връщането на първородната кралска дъщеря в Париж — бел.фр.изд.