След като бяха принудили нещастния Леонар31 да напудри и среши отрязаните глави, двамата мъже, които ги носеха, искаха да си доставят ужасното удоволствие да ги покажат. Това удоволствие си бяха доставили и други, а може би пак тези същите, когато показаха на Бертие главата на неговия тъст Фулон.
При вида на двете глави хората надаваха викове и се разбягваха, като ужасени им правеха път.
— За Бога, госпожо — каза Жилбер, — не поглеждайте надясно!
Кралицата не беше жена, която би се подчинила на подобна заповед, без да се увери за причината, поради която е отправена.
Ето защо първото, което направи, беше да обърне поглед към забранената посока. Тя извика ужасено.
Изведнъж погледът й се откъсна от ужасния спектакъл, сякаш бе видяла друг още по-ужасен спектакъл и вперена в едно страшилище, вече не можеше да отдели очите си от него.
Това страшилище беше непознатият, когото видяхме да разговаря и пие с майстор Гамен в кръчмата на моста в Севър. Той стоеше прав с кръстосани ръце, опрян на едно дърво.
Ръката на кралицата пусна велурената вратичка и се вкопчи силно в рамото на Жилбер.
Жилбер се обърна.
Видя, че кралицата е бледа, устните й бели и треперещи, а погледът втренчен.
Помисли си, че това нервно вълнение е причинено от двете глави, но погледът й беше насочен право пред него.
Жилбер го проследи и така както кралицата бе извикала от ужас, той също извика, но от учудване.
После двамата промълвиха в един глас:
— Калиостро!
Мъжът, опрян на дървото, прекрасно виждаше кралицата. Той даде знак на Жилбер, сякаш да му каже: „Ела!“
В този момент каретите потеглиха.
С машинално и инстинктивно движение кралицата блъсна Жилбер, за да не бъде премазан от колелото. Той помисли, че тя го блъска към този мъж.
Щом като веднъж разпозна този мъж, Жилбер не можеше да не го последва, дори и кралицата да не го бе блъснала.
Неподвижен, изпрати с поглед кортежа. После последва дегизирания работник, който от време на време се обръщаше, за да види дали го следва. Той навлезе след него в малка, стръмна уличка, водеща към Белвю, и изчезна зад една стена. Това стана точно в момента, когато кортежът се губеше по пътя към Париж така плътно скрит от планината, сякаш бе пропаднал в пропаст.
4.
Предопределението
Жилбер последва своя водач, който вървеше на около двадесетина крачки разстояние напред, чак до средата на хълма. Там се озоваха срещу голяма и хубава къща. Този, който вървеше напред, извади от джоба си ключ и отвори малка вратичка, предназначена да пропуска господаря на тази къща, когато той искаше да влезе или излезе незабелязано от прислугата.
Той остави вратата открехната, а това ясно подсказваше, че кани придружителя си да го последва. Жилбер влезе и тихо затвори вратата. Никакъв шум от щракването на бравата не се чу.
Подобна ключалка би предизвикала възхищението на майстор Гамен.
След като влезе, Жилбер се озова в коридор с облицовани зидове, които бяха инкрустирани на височината на човешки ръст, така че погледът да не пропусне нито един от прекрасните детайли на бронзовите пана, като тези, с които Гиберти бе украсил вратата на стаичката за кръщаване във Флоренция.
Краката потъваха в мек турски килим.
Вляво имаше отворена врата.
Жилбер си рече, че тя е отворена заради него, и влезе в голяма стая, чиито стени бяха покрити с индийски сатен. Мебелите бяха в същия цвят като тапицерията. Една от тези фантастични птици, които рисуват и бродират китайците, покриваше тавана със златните си, лазурни криле и държеше в ноктите си полилея, който с изящно изработените свещници във формата на букет от водни лилии, осветяваше стаята.
Имаше само една картина в тази стая, която висеше до камината.
Беше „Мадона“ от Рафаел.
Докато Жилбер се възхищаваше на този шедьовър, той чу, или по-скоро отгатна, че зад него се отваря врата. Обърна се и разпозна Калиостро, който излизаше от нещо като стая за преобличане.
Само един миг му бе достатъчен, за да измие мръсотията от ръцете и лицето си, за да придаде на все още черните си коси аристократичен вид и за да се преоблече изцяло.
Това вече не беше работникът с черни ръце, сплескани коси, изцапани с кал обувки, груби велурени панталони и риза от небелено платно.
Това беше елегантният благородник, който вече два пъти сме представяли на нашите читатели — първо в „Жозеф Балзамо“ и после в „Колието на кралицата“.
31
„Чудовищата /…/ имаха жестоката идея да принудят един перукер от Севър да разреши тези две глави и да сложи пудра върху окървавените коси. Нещастникът /…/ умря от уплаха.“ Вж. Мадам Кампан. „Спомени“, книга Втора, гл. II — бел.фр.изд.