Всичко, което има някаква стойност, изплува винаги и неминуемо достига някой бряг.
Има само едно море, което поглъща завинаги всичко, хвърлено в него, и това е Мъртво море.
Сякаш в това море бяха запокитени и видните парижани от 1845, 1846, 1847 и 1848 година.
Освен това заедно с видните парижани като господин Арман Бертен, господин доктор Верон и депутата Шамбол се хвърляха в безпорядък и брътвежите на господин Тиер и на господин Гизо, на господин Одилон Баро и на господин Берие, на господин Моле и на господин Дюшател. Това отегчаваше колкото господата Дюшател, Моле, Берие, Баро, Гизо и Тиер, толкова и депутата Шамбол, доктор Верон и господин Арман Бертен.
В замяна на това обаче истина е, че се разглеждаха най-внимателно главите на „Парижките потайности“, на „Главното признание“, на „Мопра“, на „Монте Кристо“, на „Рицарят на Мезон-Руж“ и от „Войната на жените“. След като биваха прочетени сутрин, хората ги оставяха настрана, за да ги прочетат отново вечерта. Истина е, че така вестниците печелеха абонати, а читалните клиенти. Истина е, че това учеше на история историците и народа. Истина е, че това създаваше четири милиона читатели във Франция и петдесет милиона читатели в чужбина. Истина е, че френският език, който през XVII век бе станал езикът на дипломацията, сега през XIX век ставаше език на литературата. Истина е, че творецът, който печелеше достатъчно, за да е независим, успяваше да се измъкне от натиска, упражняван върху него дотогава от аристокрацията и кралската власт. Истина е, че в обществото се появиха ново благородство и нова власт: благородството на таланта и властта на гения. Истина е в крайна сметка, че това носеше толкова добри резултати за хората и известност за Франция, че някои сериозно се заеха да спрат този ход на нещата. А ходът предизвикваше промените, че значимите хора на кралството биваха наистина уважавани и че известността, славата и дори парите на една държава отиваха у тези, които наистина са ги спечелили.
Държавните мъже през 1847 година мислеха, както вече казах, да сложат край на този скандал, когато на господин Одилон Баро, който също искаше да се говори за него, му хрумна идеята, вместо да произнася добри и хубави речи, да организира лоши вечери в различни места, където името му още беше на почест.
Той трябваше да даде име на тези вечери.
Във Франция няма значение дали нещата носят имената, които им подхождат, стига само да носят някакво име.
Ето защо нарекоха тези вечери реформистки банкети7.
Имаше по това време в Париж един мъж, който след като бил принц, станал генерал. След като бил генерал, бил изпратен в изгнание, и след като бил изпратен в изгнание, станал учител по география. След като бил учител по география, той отпътувал за Америка. След пътуването в Америка се установил в Сицилия. След като се оженил за дъщерята на сицилиански крал, той се върнал във Франция. А след като се върнал във Франция, станал кралско величество благодарение на Шарл X и в крайна сметка, след като станал кралско величество, накрая станал крал.
Е, добре, на този принц, този генерал, този учител, този пътник, този крал, този мъж, чиито нещастие и просперитет трябваше да го научат на много неща, а не го бяха научили на нищо, му хрумна идеята да попречи на господин Одилон Баро да дава своите реформистки банкети. Той упорито се зае с тази задача, като не предполагаше, че това е принцип, на който обяви война, и тъй като всеки принцип, който идва свише, е следователно и по-силен от този, който идва отдолу, както всеки ангел трябва да победи човека, с когото се бори, дори този човек да е Якоб, ангелът победи Якоб, а принципът победи човека, и Луи Филип бе свален заедно с цялото си поколение от принцове, заедно със синовете и внуците си.
Не казваше ли Светото писание:
За греха на бащите наказвам до трето и четвърто поколение децата, които Ме мразят.8
Това вдигна достатъчно шум във Франция, така че повече не се занимаваха с него за известно време, нито с „Парижките потайности“, нито с „Главното признание“, нито с „Мопра“, нито с „Монте Кристо“, нито с „Рицарят на Мезон-Руж“, нито с „Войната на жените“, нито дори, трябва да признаем това, с техните автори.
Не, започнаха да се занимават с Ламартин, с Ледрю-Ролен, с Кавеняк и с принц Луи Наполеон.
Но тъй като в крайна сметка се бе възцарило известно спокойствие, хората си дадоха сметка, че тези господа са безкрайно по-скучни от господин Йожен Сю, от господин Фредерик Сулие, от госпожа Жорж Санд и дори от мен, който скромно се подрежда накрая. Призна се, че тяхната проза, като изключим тази на Ламартин — на всекиму дължимото, — не струва колкото „Парижките потайности“, „Главното признание“, „Мопра“, „Монте Кристо“, „Рицарят на Мезон-Руж“ и „Войната на жените“. Господин Ламартин бе приканен да пише проза, стига да не е политическа, а останалите господа, включително и аз, да пишем литературна проза.
7
Първият се е провел в Монмартър, в градините на Червения замък, на 8 юли 1847; последният провинциален банкет се е провел в Руан на 25 декември 1847 година — бел.фр.изд.