Там несъмнено щеше да падне в краката му и сред сълзи и ридания да му поиска прошка — кралят разбра всичко, спря я и като извади от джоба си завещанието си, каза:
— Прочетете това, многообичана ми съпруго!
И с пръст й посочи следващия параграф, който кралицата прочете полугласно:
Моля съпругата ми да ми прости всичко лошо, което е изстрадала заради мен, и мъките, които съм могъл да й причиня по време на нашия съюз. Така че тя може да бъде сигурна, че нямам нищо против нея, освен ако тя мисли, че има нещо, в което сама да се упрекне.
Мария-Антоанета взе ръцете на краля и ги целуна. Във фразата: „така че тя може да бъде сигурна, че нямам нищо против нея“ — имаше една твърде милостива прошка; а голяма деликатност в думите: „освен ако тя мисли, че има нещо, в което сама да се упрекне“.
Кой би се осмелил да упрекне в нещо онази, която щеше да се представи пред потомството двойно увенчана от мъченичеството и от прошката на своя съпруг?
Тя почувства това. Тя разбра, че от този миг нататък е силна пред историята. Но не разбра, че е по-слаба от онзи, когото обичаше така късно и който чувстваше, че съвсем не е обичан достатъчно. Вече не думи се изплъзваха от гърдите на нещастната жена, това бяха ридания и откъслечни викове. Тя казваше, че иска да умре със съпруга си и че ако й откажат тази милост, тя ще се остави да умре от глад.
Злокобното сбогуване продължи почти два часа.
Най накрая, в десет часа и четвърт кралят стана пръв и тогава жена, сестра и деца се накачиха по него като плодове на дърво. Кралят и кралицата държаха дофина, всеки хванал по една ръка. Принцесата беше отляво на баща си, прегръщайки го през кръста. Госпожа Елизабет, от същата страна, от която стоеше и племенницата й, беше уловила ръката на краля. Кралицата — тя беше тази, която имаше право на повече утешение, защото тя беше най-малко чистата, — та, кралицата беше обвила с ръка врата на съпруга си. Цялата тази натъжена група вървеше с едно и също движение, издавайки стенания, ридания и викове, сред които можеха да се чуят само тези думи:
— Ще се видим отново, нали?
— Да… да… Бъдете спокойни!
— Утре сутринта… Утре сутринта, в осем часа?
— Обещавам ви.
— Но защо не в седем часа? — попита кралицата.
— Е, добре, да, в седем часа — каза кралят. — Но… Сбогом! Сбогом!
И той произнесе това „сбогом“ с толкова изразителен глас, че се усети как се бои, да не видят, че смелостта му изневерява.
Принцесата не можа да понесе повече — тя въздъхна и се отпусна до стъклото на прозореца. Беше припаднала.
Госпожа Елизабет и Клери я вдигнаха.
Кралят усети, че трябва да бъде силен — той се изтръгна от ръцете на кралицата и на дофина и влезе обратно в стаята си, викайки:
— Сбогом! Сбогом!…
После затвори вратата зад себе си.
Съвсем обезумяла, кралицата се залепи до вратата, без да се осмелява да поиска от краля да отвори отново, но плачеща и ридаеща, удряща по ламперията с протегнатата си ръка.
Кралят имаше смелостта да не излезе.
Тогава общинарите поканиха кралицата да се оттегли, повтаряйки вече дадените уверения, че на другия ден ще може да види съпруга си в седем часа сутринта.
Клери искаше да отнесе все още припадналата принцеса при кралицата. Но на второто стъпало общинарите го спряха и го принудиха да се прибере обратно.
Кралят се беше присъединил към своя изповедник в кабинета в куличката и го караше да разкаже за начина, по който е бил доведен в Тампъл. Дали този разказ стигаше до ума му или неясните думи само бръмчаха в ушите му, заглушени от собствените му мисли? Никой не може да каже това.
Във всеки случай ето какво разказа абатът.
Предупреден от господин Дьо Малзерб, който му беше определил среща при госпожа Дьо Сенозан, че кралят ще се нуждае от помощта му, ако бъде осъден на смърт, абат Еджуърт, въпреки заплашващия го риск, се беше върнал в Париж и научил за издадената в неделя сутринта присъда, чакаше на улица „Дю Бак“.
В четири часа вечерта един непознат се яви при него и му връчи писмо, което съдържаше следното:
Изпълнителният съвет, имайки да съобщи нещо от изключителна важност на гражданина Еджуърт дьо Фирмонт, го кани да се яви там, където той провежда заседанията си.
Непознатият имаше заповед да придружи свещеника — при портата чакаше кола.
Абатът слезе и тръгна с непознатия.
Колата спря в Тюйлери.
Абатът завари министрите по време на съвет. При влизането му те станаха.
— Вие ли сте абат Еджуърт дьо Фирмонт? — попита Гара.
— Да — отвърна абатът.
— Е, добре — продължи министърът на правосъдието, — Луи Капе ни засвидетелства желанието си да бъдете с него в последните му мигове и ние ви повикахме, за да научим дали ще се съгласите да му окажете услугата, която той иска от вас.