Тогава един общинар се приближи до Клери и му каза:
— Мисля, че е време да се приготвиш да придружиш краля на ешафода.
— Защо да го правя, Боже мой? — попита цял треперещ Клери.
— Палачът е достатъчно добър за това! — каза друг един.
Денят започваше да изгрява. Барабаните на общата тревога отекваха из всички секции на Париж. Движението и шумът се промъкваха чак в кулата и вледеняваха кръвта във вените на абат Дьо Фирмонт и на Клери.
Но кралят, по-спокоен от тях, наостри за миг уши и каза, без да се развълнува:
— Вероятно започва да се събира Националната гвардия.
Известно време след това в двора на Тампъл навлязоха кавалерийски отряди. Чуваха се тропотът на конете и гласовете на офицерите. Кралят се заслуша наново и каза със същото спокойствие:
— Изглежда се приближават.
От седем до осем часа идваха много пъти и под различни предлози да чукат на вратата на кабинета на краля и всеки път господин Еджуърт трепереше, че ще е последният. Но всеки път Луи XVI ставаше без никакво вълнение, отиваше при вратата, отговаряше на лицата, които го прекъсваха, и се връщаше, за да седне до своя изповедник.
Господин Еджуърт не виждаше хората, които идваха така, но долавяше по някоя от думите им. Веднъж чу как един от онези, които ги прекъсваха, каза на затворника:
— Охо! Всичко това беше добре, когато бяхте крал, но сега вече не сте!
Кралят се върна с непроменено лице, само каза:
— Виждате как се отнасят с мен тези хора, отче… Но трябва да умееш да понасяш всичко!
Почукаха отново и отново кралят отиде до вратата. Този път, като се върна, каза:
— Тези хора виждат кинжали и отрова навсякъде — те малко ме познават! Да се самоубия би било слабост. Ще помислят, че не зная как да умра.
Най-накрая, в девет часа, шумът нарасна, вратите се разтвориха с трясък. Влезе Сантер, придружен от седем или осем общинари и десет жандарми, които подреди в две редици.
При това раздвижване, без да чака да почукат на вратата на кабинета, кралят излезе.
— За мен ли идвате? — попита той.
— Да, господине.
— Искам една минута.
И той влезе и затвори отново вратата.
— Този път всичко е свършено, отче — каза той, хвърляйки се на колене пред абат Дьо Фирмонт. — Така че ми дайте последната си благословия и молете Бога да ме подкрепя до края!
Благословията му беше дадена, кралят стана отново и отваряйки вратата на кабинета тръгна към общинарите и жандармите, които стояха насред спалнята.
Всички бяха с шапки на главите.
— Шапката ми, Клери — каза кралят.
Клери, облян в сълзи, побърза да му я подаде.
— Има ли между вас — попита Луи XVI — някой член на Комуната?… Вие, мисля?
И той наистина се обърна към един от общинарите, наречен Жак Ру, заклет свещеник.
— Какво искате от мен? — попита той.
— Моля ви, да предадете този документ на кралицата… на съпругата ми.
— Не сме дошли тук, за да получаваме поръченията ти — отвърна Жак Ру, — а за да те отведем на ешафода.
Кралят прие оскърблението със същото смирение, с което би го направил и Христос, и със същата благост на човека-Бог се обърна към един друг общинар, наречен Гобо:
— Вие също ли ще ми откажете, господине?
И понеже изглеждаше, че Гобо се колебае, кралят каза:
— О! Това е завещанието ми. Вие можете да го прочетете. Там има дори разпореждания, които желая да бъдат доведени до знанието на Комуната.
Общинарят взе документа.
Тогава, като видя Клери, който, страхувайки се като камериера на Чарлз I, да не би господарят му да трепери от студа, а пък да помислят, че е от страх, като видя, както казахме, Клери, който му подаваше не само шапката, която беше поискал, но и наметалото му, каза:
— Не, Клери. Дайте ми само шапката ми.
Клери му подаде шапката и Луи XVI се възползва от тази възможност да стисне за последен път ръката на верния си служител. После каза с онзи заповеден тон, който толкова рядко използваше в живота си:
— Да тръгваме, господа!
Това бяха последните думи, които произнесе в апартамента си.
По стълбите той срещна портиерката на кулата Матеи, която по-предния ден бе намерил да седи пред огъня му и която бе помолил с твърде рязък глас да му отстъпи мястото си.
— Матеи — каза той, — онзи ден бях малко рязък с вас. Не ми се сърдете!
Матеи му обърна гръб, без да отговори.
Кралят премина през първия двор пеша и пресичайки го на два или три пъти, се обърна, за да каже сбогом на своята единствена любов, на своята жена; на единственото си приятелство, на сестра си; и на единствената си радост, на децата си.
На входа на втория двор се намираше една открита кола, боядисана в зелено. Двама жандарми държаха отворена вратичката — при приближаването на осъдения единият от тях се качи предварително и седна на предната седалка. След това се качи кралят и направи знак на господин Еджуърт да седне до него, в дъното. Другият жандарм зае мястото си последен и затвори вратичката.