За миг кралят остана сам в кръга, който си беше направил, хвърляйки шапката си, сваляйки дрехата си и развързвайки връзката си. Но тогава палачите се приближиха към него.
Един от тях държеше въже в ръцете си.
— Какво искате? — попита кралят.
— Да ви завържа — отвърна палачът, който държеше въжето.
— О! Никога няма да се съглася на това — извика кралят. — Откажете се… Правете онова, което ви е заповядано. Но няма да ме вържете! Не, не, никога!
Екзекуторите надигнаха глас. Една ръкопашна схватка щеше да отнеме в очите на хората заслугата на жертвата за шест месеца спокойствие, смелост и смирение, когато единият от тримата братя Самсон, развълнуван от състрадание, но все пак осъден да изпълни ужасната си задача, се приближи и каза с почтителен глас:
— Сир, с тази кърпичка…
Кралят погледна изповедника си.
— Сир — каза абат Дьо Фирмонт, — това ще бъде още една прилика между Ваше Величество и Бога, за която ще бъдете възнаграден!
Кралят вдигна очи към небето с върховен израз на мъка.
— Разбира се — каза той, — трябва ми нещо не по-малко от неговия пример, за да се подложа на подобно оскърбление!
И се обърна към палачите, протягайки им смирено ръце.
— Правете каквото искате — добави той. — Ще изпия горчивата чаша до дъно.
Стъпалата на ешафода бяха високи и хлъзгави. Той ги изкачи, подкрепян от свещеника. За миг той се уплаши, усещайки как натежава на ръката му, че ще прояви някаква слабост в този последен миг. Но стигнал до последното стъпало, кралят се измъкна, така да се каже, от ръцете на изповедника си, както душата щеше да се измъкне от тялото му, и изтича до другия край на платформата.
Той беше силно зачервен и никога не беше изглеждал толкова оживен и развълнуван.
Барабаните биеха. Той ги накара с поглед да млъкнат.
Тогава със силен глас произнесе следните думи:
— Умирам невинен за всички престъпления, които ми приписват. Прощавам на виновниците за смъртта ми и моля Бог кръвта, която ще пролеете, да не падне никога върху Франция!…
— Бийте барабаните! — каза един глас, за който дълго време се мислеше, че е на Сантер, и който всъщност беше на господин Дьо Бофранше, граф Д’Ейа, незаконен син на Луи XV и куртизанката Морфиз. Той беше роден чичо на осъдения.
Барабаните забиха.
Кралят тропна с крак.
— Млъкнете! — извика той със страшен глас. — Имам още да говоря.
Но барабаните забиха продължително.
— Изпълнявайте дълга си — ревяха хората с пиките, които окръжаваха ешафода, обръщайки се към екзекуторите.
Те се нахвърлиха върху краля, който се върна с бавна стъпка към сатъра, хвърляйки един поглед към това желязо, изрязано полегато, на което самият той преди една година беше направил рисунката.
После погледът му се пренесе върху свещеника, който се молеше на колене на края на ешафода.
Настана едно объркано движение зад двата стълба на гилотината — подвижната дъска се наведе, главата на осъдения се появи в зловещия отвор, проблесна светкавица, отекна глух удар и повече не се видя нищо, освен голям изблик на кръв.
Тогава един от палачите, като вдигна главата, я показа на народа, опръсквайки краищата на ешафода с кралска кръв.
При тази гледка хората с пиките ревнаха от радост и като се хвърлиха напред, топяха в тази кръв кой пиките си, кой сабите си, а трети, които имаха, кърпичките си, след което после надаваха вик: „Да живее републиката!“
Но за пръв път този велик вик, който накара народите да потръпнат от радост, затихна без отзвук. Републиката имаше на челото си едно от онези съдбоносни петна, които никога не се заличават! Тя беше извършила, както каза по-късно един велик дипломат, нещо много повече от престъпление, тя беше направила грешка.
Париж чувстваше едно огромно изумление. При някои то стигна дори до отчаяние — една жена се хвърли в Сена. Един перукер си преряза гърлото. Един книжар полудя. Един бивш офицер умря от треска.
Най-накрая, при откриването на заседанието на Конвента, председателят отвори едно писмо. Това писмо беше от човека, който искаше да му бъде предадено тялото на Луи XVI, за да го погребе до баща си.
Щяха ли да останат това тяло и тази глава разделени? Нека видим какво стана.
Не познаваме по-страшен текст от този на протокола за погребението. Ето го такъв, какъвто бе съставен същия ден.
ПРОТОКОЛ ЗА ПОГРЕБЕНИЕТО НА ЛУИ КАПЕ
На 21 януари 1793, година II на Френската република. Ние, долуподписаните администратори от Департамента на Париж, натоварени с пълномощия от общия съвет на департамента и в името на решенията на временния изпълнителен съвет на Френската република, бяхме откарани в девет часа сутринта в жилището на гражданина Пикаве, кюре на „Сен Мадлен“, когото намерихме в дома му. Ние го попитахме дали при екзекуцията е имал предвид разпоредените му от изпълнителния съвет и департамента от предния ден мерки по погребението на Луи Капе. Той ни отговори, че е изпълнил точка по точка онова, което му е било разпоредено от изпълнителния съвет и департамента, и че всичко веднага е било приготвено.