Но бързаме да кажем, че никакви подобни сметки не помрачаваха чистотата на чувствата на честния Питу, който си беше останал такъв, какъвто го видяхме, сиреч наивният и предан момък от първите глави на нашата книга и ако с достигането на пълнолетието с него бе станала някаква промяна, то Питу беше станал може би още по-предан и по-невинен от всякога.
Всички тези качества трогваха Катрин до сълзи. Тя чувстваше, че Питу я обича пламенно, че я обича до обожание, до фанатизъм и понякога си казваше, че би искала да се отблагодари за една толкова голяма любов, за една такава пълна преданост с едно чувство, по-нежно от приятелството.
Благодарение на онова, което си казваше, бедната Катрин малко по малко се чувстваше — с изключение на Питу, — съвсем самотна на този свят. Разбираше, че ако умре, нейното бедно дете — пак с изключение на Питу, — ще остане само. Малко по малко Катрин беше стигнала дотам, да даде на Питу единствената награда, която беше в нейна власт — да му даде цялото си приятелство и цялата себе си.
Уви! Нейната любов, този блестящ и ароматен цвят на младостта й, сега беше в небесата!
Изминаха почти шест месеца, през които Катрин, все още несвикнала с тази мисъл, я пазеше в едно ъгълче на ума си много повече, отколкото в дъното на сърцето си.
През тези шест месеца на Питу, макар и приеман всеки ден с най-нежната усмивка, макар и изпращан всяка вечер с най-нежното ръкостискане, не можеше и да му мине мисълта, че в чувствата на Катрин може да настъпи подобен прелом в негова полза.
Но понеже не заради награда Питу беше предан, Питу беше влюбен, макар и да не знаеше чувствата на Катрин по отношение на него, той беше все по-предан на Катрин и все по-влюбен в Катрин.
И това би продължило така чак до смъртта на Катрин или на Питу. Питу би могъл да достигне възрастта на Филемон, а Катрин тази на Бавкида432, без ни най-малко да се променят чувствата на капитана на Националната гвардия на Арамон.
Така че Катрин трябваше да заговори първа, както говорят жените.
Една вечер, вместо да му подаде ръката си, тя му предложи челото си.
Питу помисли, че Катрин е нещо разсеяна — той беше твърде почтен човек, за да се възползва от една разсеяност.
Той отстъпи една крачка.
Но Катрин не пусна ръката му. Тя го притегли към себе си, подавайки му вече не челото, а бузата си.
Питу още повече се заколеба.
Като видя това, малкият Изидор каза:
— Ама целуни мама Катрин, татко Питу.
— О, Боже мой! — прошепна Питу, пребледнявайки, сякаш ей сега щеше да умре.
И постави студените си треперещи устни на бузата на Катрин.
Тогава, като вдигна детето си, Катрин го постави в ръцете на Питу.
— Давам ви детето, Питу. Искате ли заедно с него да вземете и майка му? — каза тя.
От удара главата на Питу се замая, той затвори очи и все така притискайки детето до гърдите си, се стовари на един стол, извиквайки с онази сърдечна нежност, която само сърцето може да оцени:
— О, господин Изидор! Скъпи ми господин Изидор, колко ви обичам!
Изидор наричаше Питу „татко Питу“. Но Питу наричаше сина на виконт дьо Шарни „господин Изидор“.
И освен това, тъй като чувстваше, че Катрин иска да го обикне най-вече заради любовта му към сина й, той не казваше на Катрин:
— О, колко ви обичам, госпожице Катрин!
А казваше на Изидор:
— О! Колко ви обичам, господин Изидор!
След като беше решен въпросът, че Питу обича още повече Изидор, отколкото Катрин, заговориха за женитба.
Питу каза на Катрин:
— Не ви карам да бързате, госпожице Катрин. Отложете го с колкото време искате. Но ако искате да ме направите щастлив, не отлагайте твърде дълго.
Катрин поиска един месец.
Когато изминаха три седмици Питу в парадна униформа отиде почтително да направи посещение на леля Анжелик с цел да й съобщи за скорошния си съюз с госпожица Катрин Бийо.
Леля Анжелик видя отдалеч племенника си и побърза да затвори вратата.
Но Питу не спря да върви към негостоприемната врата, на която почука тихичко.
— Кой е там? — попита леля Анжелик с най-надменния си глас.
— Аз, вашият племенник, лельо Анжелик.
— Върви си по пътя, септемврийски убиецо! — каза старата мома.
— Лельо — продължи Питу, — идвам да ви съобщя една новина, която сигурно ще ви е приятна, а за мен в нея е цялото ми щастие.
— И каква е тази новина, якобинецо?
— Отворете ми вратата си и ще ви я кажа.
— Казвай я през вратата. Не отварям вратата си на санкюлоти като теб.
— Това вашата последна дума ли е, лельо?