— С неговите сметки, нали?
— Да, с глупавите му измислени сметки, както се говори.
— Добре, приятелю, но кажете ми… Да имате ученик от такъв калибър сигурно е безценна работа за вас?
— Всъщност не. Ето какво ви подвежда, ето защо му се сърдя на вашия Луи XVI, на вашия баща на отечеството, на възродителя на френската нация.
— Защото ме смятат за богат като Крез22, а всъщност съм беден като Йов.
— Вие сте беден? А какво прави кралят с парите си? Половината дава на бедните, а другата половина на богатите, така че за него не остава нищо.
— Семействата Коани, Водрьой и Полиняк го разоряваха, горкичкият! Веднъж той поиска да намали заплатите на Коани. Господин Коани дойде и го изчака на вратата на ковачницата. След като излезе за пет минути, кралят се върна съвсем блед и каза: „Наистина си мисля, че ако не бях отстъпил, Коани щеше да ме набие.“23 Друг път понечи да направи забележка на кралицата за едно ковчеже на госпожа Полиняк, ковчеже от триста хиляди франка!
— И таз добра!
— И не само това. Кралицата го принуди да й подари друго ковчеже от петстотин хиляди франка. Ето защо Полиняк, които допреди десет години нямаха пукната пара, сега напускат Франция с милиони! Поне ако имаха талант, но дайте им наковалня и чук и ще видите, че не могат да изковат и една подкова. Дайте им пила и менгеме и ще се уверите, че не могат да направят и един винт за ключалка. Но в замяна на това говорят много, наричат се кавалери, а сега оставят краля да се оправя както може с господин Байи, господин Дьо Лафайет и господин Мирабо. А аз, който съм му давал добри съвети, ако е пожелавал да ги чуе, съм оставен с петнайсет хиляди франка рента; аз, неговият учител, негов приятел, този, който му е сложил пилата в ръката!
— Да, но щом като работите с него, все имате някаква облага.
— Хайде де, но дали аз работя сега с него? Първо това би ме компрометирало. След превземането на Бастилията кракът ми няма да стъпи в двореца. Веднъж или два пъти го срещах. Първият път имаше хора по улицата и той само ме поздрави. Вторият път беше по пътя към Сатори. Бяхме сами и той накара да спрат колата му. „Добър ден, бедни ми Гамен“ — каза той и въздъхна. — „Нещата не вървят ли както желаете? — попитах. — Но това ще ви научи…“ — „А жена ти и децата — прекъсна ме той. — Добре ли са?“ — „Отлично, но имат вълчи глад. Това е проблемът…“ — „Ето — каза кралят, — направи им този подарък от мое име.“ И като пребърка всичките си джобове той събра девет луи24. „Това е всичко, което имам у себе си, бедни ми Гамен — каза той, — и ми е много мъчно, че ти правя толкова скромен подарък.“ А и вие също ще се съгласите, че има от какво да се срамува: един крал да има само девет луи в джобовете си, крал, който прави на свой приятел, на свой другар подарък от девет луи!… Ето защо…
— Ето защо отказахте?
— Не, казах си: „Дават ли ти, взимай, защото все ще се намери някой не толкова срамежлив, който ще ги приеме!“ Но все едно, той може да бъде спокоен. Повече няма да стъпя във Версай, докато не изпрати да ме потърсят и пак, и пак!
— Признателно сърце — измърмори непознатият.
— Какво казвате?
— Казвам, че е много мило, майстор Гамен, да се забележи такава преданост след лошото стечение на обстоятелствата! Последна чаша вино за здравето на вашия ученик.
— О, Боже, той изобщо не го заслужава, но както и да е. За негово здраве!
Той отпи.
— И като си помисля — продължи Гамен, — че имаше повече от десет хиляди бутилки вино, най-лошото от които е два пъти по-добро от това тук, и че никога не каза на някой камериер: „Еди-кой си, вземете кошница вино и я занесете на моя приятел Гамен.“ Но той предпочете да бъде изпито от телохранителите му, от швейцарците и от войниците му от полка във Фландрия. И така и стана!
— А вие какво искате! — каза непознатият, като изпи на малки глътки съдържанието на чашата си. — Такива са кралете, неблагодарници! Но тихо, не сме сами!
Наистина други трима бяха влезли преди малко в същата кръчма — двама мъже и една продавачка на риба. Те бяха седнали на съседна маса на тази, на която непознатият и учителят Гамен привършваха втора бутилка.
Ключарят ги погледна и се вторачи в тях с внимание, което накара непознатия да се усмихне.
В действителност тези трима нови герои бяха достойни за внимание.
Единият от двамата мъже беше нисък и набит, а другият висок и с дълги крака. А за жената беше трудно да се определи каква е.
Набитият мъж приличаше на джудже — едва достигаше пет фута25. А може би изглеждаше и малко по-нисък поради огъването на краката му в коленете, които, въпреки че бяха разтворени, се допираха от вътрешната си страна, когато стоеше изправен. Вместо да заличава тази безформеност, лицето му сякаш още повече я подчертаваше. Косите му, сиви и мръсни, прилепваха по хлътналото му чело.
22
Последният лидийски цар (595 — 546 пр. Хр.). Смятан за най-богатия човек на своето време — бел.ред.
24
Наричана още луидор; старинна златна монета на стойност двадесет и четири ливри — бел.прев.