Безформените му вежди сякаш бяха попаднали там случайно. В обичайното им състояние очите му бяха изцъклени, безизразни и помътнели като на жаба. Само когато се ядосаше, в тях се появяваше искра като тази, която проблясва в зеницата на разгневена змия. Носът му беше сплеснат и крив и поради това изпъкналостта на скулите личеше още повече. И накрая като допълнение към това уродливо съчетание изпод свитата му жълтеникава уста се показваха няколко редки, разклатени и черни зъба. На пръв поглед изглеждаше, че този мъж има във вените си жлъчка вместо кръв.
Обратно на първия, чиито крака бяха къси и криви, вторият изглеждаше като чапла на кокили. Приликата му с птицата, с която го сравнихме, се усилваше от факта, че главата му потъваше изцяло в раменете. Тя се отличаваше от тях само по очите, които изглеждаха като две кървави петна, и по дългия и остър като клюн нос. В първия миг човек би казал, че прилича на чапла, която има способността да разтегне врата си като пружина и да извади от разстояние окото на някого. Но не можеше.
Изглежда само ръцете му бяха гъвкави, за разлика от врата, и така, както беше седнал, трябваше само да протегне пръст, без изобщо да се накланя, за да вдигне една измокрена от пот и дъжд носна кърпичка, която бе паднала преди малко, след като си бе избърсал челото.
Третият или третата, както предпочитате, беше някакво земноводно, чийто вид можеше да се разпознае лесно за разлика от пола. Това беше мъж или жена на възраст от тридесет до тридесет и четири години с елегантно облекло на продавачка на риба, със златни верижки и обици, с дантелена женска шапка и носна кърпичка. Чертите й, доколкото можеха да се различат изпод белилото и червилото, които покриваха лицето, и през луничките с всякаква форма, обсипали този бяло-червен пласт, изглеждаха някак безлични, като при упадналите родове. След като си я видял веднъж и си достигнал до съмнението, за което говорихме, очакваш с нетърпение да си отвори устата, за да произнесе няколко думи, тъй като считаш, че звукът от гласа й ще придаде на цялото й противоречиво същество характер, с помощта на който ще бъде разпозната. Нищо подобно — гласът й, наподобяващ сопрано, задълбочаваше още повече съмнението у любопитните и наблюдателните, породено от нейната същност. Чутото не обясняваше погледа, не допълваше видяното.
Чорапите и обувките на двамата мъже, както и обувките на жената показваха, че тези, които ги носят, са извървели дълъг път.
— Чудна работа — каза Гамен. — Струва ми се, че познавам тази жена.
— И така да е. Но щом като тези тримата са заедно, скъпи ми господин Гамен — каза непознатият, като взе пушката и нахлупи шапка, — това означава, че имат работа, а щом като имат работа, значи трябва да ги оставим.
— Значи вие ги познавате? — попита Гамен.
— Само съм ги виждал — отговори непознатият. — А вие?
— Бих казал, че съм виждал някъде жената.
— В двора, предполагам? — каза непознатият.
— Ами да! Една продавачка на риба?!
— От известно време такива хора често ходят там.
— Ако ги познавате, назовете ми двамата мъже. Това ще ми помогне да си спомня жената.
— Двамата?
— Да.
— Кого желаете да назова първи?
— Кривокракият.
— Жан-Пол Марат.
— А!
— След това?
— Гърбушкото?
— Проспер Вериер.
— А!
— А сега досещате ли се за продавачката?
— Не, за Бога.
— Помислете.
— Предавам се.
— Хайде! Продавачката?
— Чакайте… Не, да, не…
— Напротив.
— Това е… Невъзможно е!
— Да, изглежда невъзможно на пръв поглед.
— Това е…?
— Виждам, че никога няма да го назовете и че трябва аз да го кажа: продавачката е херцог Д’Егийон?
Като чу това име, продавачката трепна и се обърна заедно с другите двама мъже. И тримата понечиха да станат, така както се става пред началник, на когото искаш да покажеш уважението си.
Но непознатият сложи пръст на устата си и мина покрай тях.
Гамен го последва като в сън.
На вратата го блъсна някакъв, който явно бягаше, гонен от хора, които крещяха:
— Фризьорът на кралицата!! Фризьорът на кралицата!
Измежду тези бягащи и крещящи хора имаше двама, всеки от които носеше забучена на копие кървава глава.
Това бяха главите на двамата нещастни телохранители Варикур и Де Ют, отделени от телата от един тип, наречен Големия Никола, и забучени на копие.