— Заклевам се, че не беше така! — промълви Норт с глас, преминал почти в шепот, който едва стигна до ушите на Ирма.
— Всеки шум, всеки звук трябваше да ти напомня! — продължи тя. — И когато видя, че една жена, облечена в прости дрехи, пада съкрушена до колелата на купето ти, първата ти мисъл трябваше да бъде, че тази жена може да е законната ти съпруга, която си напуснал…
Ирма за момент спря, защото вълнението й беше достигнало крайния си предел. Норт трепереше, дълбоко засегнат от думите й.
— Но ти не поиска да ме видиш, не поиска да ме познаеш — продължи отново Ирма. — Побърза да избягаш не само от мен, но и от себе си, от угризенията на съвестта си, ако изобщо имаш такава. Побърза да се скриеш в палата си… Какво те интересуваше жената, която падна на улицата!… Какво те интересуваше графинята просякиня, в каквато ме беше превърнал!… О, на тази жена беше определено да умре на улицата… На това я беше осъдил ти!
— Не, за бога, не! — прошепна Норт.
Ирма проникна в душата на този закоравял престъпник, разрови я до самото й дъно. Норт се опитваше да се защищава, но бледо и неубедително.
— Тогава още веднъж на помощ ми се притече Роджър, въпреки че бях отблъснала предложението му за женитба.
— И ти каза ли му?
— Само това, че съм обвързана с друг и че не мога да стана негова жена.
— Говори ли му за мен?
— Нито дума, макар че бях узнала името, което си беше присвоил. Само една моя дума би те завела в затвора. Но аз предпочетох да мълча. Толкова голяма беше любовта ми към теб.
Норт измърмори няколко несвързани думи.
— Останалото го знаеш — натъртвайки на всяка дума, каза Ирма, — въпреки че не можеш да си представиш страданията, които изтърпях в къщата ти. Открадна детето ми…
— Не… аз… — промълви Норт.
— Не отричай! Ти ми открадна документите и по такъв начин ми отне и последната възможност да отстоявам правата си на твоя законна съпруга. И когато направи всичко това, извика: „Тя е луда, изпратете я в лудницата!“… Което и стана… Така ти загаси последната искрица любов в сърцето ми, нещо повече — ти смачка и опустоши това сърце… И все пак аз не останах без подкрепа. Намерих я в лицето на човека, когото ти несправедливо обвиняваш… Да, моят спасител, единствената подкрепа в моя нещастен живот, беше той… Роджър!
Норт вдигна очи и видя отново същото спокойно и щастливо изражение. В този момент Ирма беше пленително хубава. Очите й бяха устремени в далечината, сякаш призоваваха този, чието име беше произнесла.
Но това име разпали отново яростта на Норт. Една обидна дума беше на езика му. Той искаше да притежава отново Ирма, искаше да я завладее отново.
— Да оставим този разговор — каза той, като потисна гнева си. — Не мога да отрека, че съм бил несправедлив към теб. Но сега съм готов да пожертвам целия си живот, за да поправя злото, което ти причиних. Сега, Ирма, е твой ред да забравиш и да ми простиш!
Ирма беше изненадана от тези думи. Този начин на изразяване не беше присъщ за Норт, затова тя се съмняваше в искреността му.
— Само за да ми кажеш тези думи ли ме доведе с хитрост тук? — попита тя. — Затова ли ме раздели от детето и ме заплашваше със смърт? Затова ли хвърли във водата един човек, който може би се е удавил и който не искаше нищо друго, освен да ми помогне?
Тръпка на безпокойство премина по тялото й. Тя го загледа със страх и недоверие.
— Да, Ирма, да, само от любов към теб! — каза Норт страстно.
Тя потрепери, но твърдо заяви:
— Ти не си ме обичал никога!
— Ако е така, щях ли да бъда тук в това облекло?
— Трябвало е да се преоблечеш, защото те преследват заради престъпленията ти.
Норт се въздържа да не избухне.
— Щеше ли да има тогава смисъл да остана тук цял ден? Без малко да ме заловят. Само заради теб направих това, Ирма!
— Да, за да се насладиш още веднъж на това, че ме държиш във властта си… Впрочем планът ти сполучи — каза рязко Ирма. — Кажи ми направо: какво искаш от мен?
— Да ми простиш — отвърна тихо Норт.
— Защо не, ти и без това си наказан от себе си. Никога няма да се избавиш от сянката на бащата на Мери, освен ако главата ти не падне под секирата на палача.