Ирма не се съмняваше, че същата мечка преследва сега и нея. Тя беше на границата на лудостта. Въпреки това затича още по-бързо. От време на време в нощната тишина отекваха безполезните й викове за помощ.
Бодливите храсталаци разкъсваха дрехите й, издраскваха кожата й. По тялото й течеше кръв, но тя не чувстваше болка.
Силите започнаха да я напускат.
— Небе, смили се! — извика Ирма задъхана.
Мечката несъмнено беше по-пъргава от нея и вече почти я настигаше, защото тя усети топлия й дъх по голите си рамене.
Животното замахна лапа, но успя да закачи само роклята на Ирма, която се раздра на парцали. От това жената спечели малка преднина. Мечката изръмжа сърдито и отново я подгони.
Колко ли още щеше да продължи тази луда гонитба? Ирма знаеше, че ако се препъне и падне, с нея е свършено.
Неуспехът явно подразни звяра. Страхотен рев раздра нощната тишина. Ирма вече не вярваше, че ще се спаси. Но в този миг тя видя пред себе си гигантско дърво. Със сила, каквато само страхът може да даде на човек, тя се промъкна през пукнатината в дънера, която се изпречи пред нея. Вътре дървото беше кухо.
Това беше едно от ония дървета, които се срещат в американските гори, и някои от тях са толкова големи, че в дънера им може да се обърне кола с четири коня.
Ирма се сгуши в най-отдалечената страна на кухината.
Разярената мечка се спусна към дървото, но се удари силно в него. Това я озвери още повече. Пъхна главата си в отвора и започна да души. Когато разбра, че не може да влезе при жертвата си, тя се опита да я достигне ту с едната, ту с другата си лапа. Но всичките й усилия бяха напразни.
Тогава мечката започна да обикаля сърдито около дървото.
Ирма разбра, че и този път смъртта само мина покрай нея. Тя сключи ръце и отправи сърдечна молитва към небето. В нея отново се събуди надеждата и съживи изстрадалото й майчино сърце.
— Не, не — прошепнаха треперещите й устни, — моята малка Лидия е жива, чувствам това! Тя живее, защото и аз живея!…
Изгнилата сърцевина на дървото се беше оронила дъното и се разстилаше като мека постеля. Ирма можеше да легне да си почине, без да се страхува вече от животното, което изтощаваше силите си в безплодни нападения срещу дървото.
Но и самата мечка след няколко часа като че ли се примири с факта, че жертвата й се изплъзна, и ръмжаща се отдалечи.
Отново настана несмущавана от нищо тишина. Тайнственото и еднообразно шумолене на гората звучеше като приспивна песен за изморената, измъчена жена.
Клетва за отмъщение
Преди да продължим нашия разказ, трябва да се върнем при Мери, нещастницата, която беше изгубила наведнъж баща си и съпруга си.
Наистина Мери, втората жена на Норт, беше за оплакване. Щастието й беше разбито. Тя беше изведнъж изоставена от тези, които обичаше толкова искрено и дълбоко. Отгоре на всичко злите езици мълвяха, че единствено неразумните й разходи бяха подтикнали честния Йохан Гулд към престъпление.
Аристократичните семейства от Ню Йорк я отбягваха. Никой не идваше да й каже поне една съчувствена дума. Мери живееше усамотена и изоставена в големия град.
Тя беше при Маршъл Бърнард точно когато той получи телеграма от полковник Роджър, с която същият му съобщаваше какво беше постигнал Макнийл, дегизиран като дамата със синия воал.
— Мисис, вашият план да изпратим Макнийл, преоблечен като дамата със синия воал, е бил добър… може би много добър, но не и успешен, и трябва да ви кажа, че престъпникът Гулд не може да се хване с никаква хитрост — каза Маршъл с учтива усмивка.
— Не е успял, защото първата жена на Норт по това време се е намирала в Колумбия с единственото намерение да заслепи полковника и да направи от него въпреки волята му инструмент за своите планове — отговори Мери.
Маршъл се намръщи. Той имаше много по-добро мнение за Роджър, но намери за благоразумие да премълчи. В този случай Мери беше неоценим сътрудник на полицията. Без нейната помощ Гулд никога нямаше да бъде разобличен.
— И така, вие държите на твърдението си, че Ирма е била жената със синия воал? — попита Маршъл.
— В това съм твърдо убедена. Всички обстоятелства говорят за това и аз се учудвам, че още не сте арестували тази подозрителна личност. Естествено, полковникът гледа на нея с влюбени очи и затова му изглежда невинна!