Веднага потъна, но след малко изплува и течението я повлече надолу. Ирма се бореше с вълните, които я тласкаха към средата на течението. Дали ще може да достигне отсрещния бряг, помисли си тя, гледайки печално към него. Сега той й се стори безкрайно далечен…
Силите вече я напускаха, когато кракът й докосна дъното. Ирма направи последно усилие. Още няколко крачки — и ще бъде спасена.
След малко тя се строполи без сили на брега.
На другия бряг разбойникът все още заплашително размахваше брадвата и крещеше ругатни и проклятия по адрес на жената, която се изплъзна от ръцете му. Той беше толкова страхлив, че не се осмеляваше да направи това, което извърши пред очите му слабата жена.
Принудителното къпане освежи Ирма. Поободрена, тя отново продължи пътя си към къщата на Пен. Слънцето вече клонеше към залез, но лъчите му поизсушиха дрехите й.
Като повървя няколко часа, в далечината видя керемидения покрив на една къща. Вече и местността й беше позната. Най-после беше стигнала до целта — къщата на Йохан Пен.
Ирма ускори крачките си. Внезапно видя един мъж, който радостно извика, щом я видя:
— Графиньо, скъпа графиньо!
— Шелер, скъпи Шелер! — зарадва се и Ирма.
— Как можахте да изчезнете така, графиньо? Колко мъки и страдания ми причинихте! Търсих ви толкова много!
— Къде е детето ми, къде е моята Лидия? Намери ли я, Шелер?
Този въпрос смути Шелер, който не знаеше какво да отговори.
— Кажи ми видя ли детето ми? — питаше настойчиво Ирма.
— Трябваше да намеря първо вас, графиньо — отговори Шелер.
— Уви, горкото ми дете е изгубено… Изгубено! — въздъхна нещастната майка.
— Не се отчайвайте, мила графиньо, имайте доверие в мен! Аз съм сигурен, че ще я намерим!
С тези думи Шелер се мъчеше да утеши измъчената жена, въпреки че и той беше загубил надежда да види още веднъж детето.
Една нощ в къщата на Пен
Шелер положи големи усилия да утеши бедната майка, но признанието му, че не е намерил детето, нарани още повече измъченото й сърце.
— Вие сте болна, графиньо. Ако държите да намерите детето си, трябва да направите всичко възможно и да запазите живота си.
Ирма поиска да каже още нещо, но устните й само се помръднаха, без да произнесат нито дума.
— Елате, графиньо, доверете ми се! Знаете, че ви желая доброто.
— Зная — отвърна Ирма, — и съм ти много признателна. Но каква полза… Ти не можеш вече да ми помогнеш, а мъката за детенцето ми е толкова голяма, че не може да бъде премахната с утешителни думи.
— Не трябва да губите надежда! Имайте доверие в мен, аз няма да се успокоя, докато не намеря малката Лидия.
Ирма не отговори, само взе ръката на Шелер и я стисна с признателност.
— Радвам се, че сега сте по-спокойна — каза усмихнат Шелер, взе Ирма под ръка и я заведе в къщата на Пен.
Милия чу стъпки по стълбата и бързо отвори вратата.
— Кой е? — попита тя.
— Ние сме — прозвуча в тъмната зала силният глас на Шелер.
Лампите все още не бяха запалени и в първия миг Милия не позна гласа на Шелер и бързо затвори вратата. Но след като поразмисли малко, усмихната я отвори отново.
— Ти май помисли, че идват разбойници? — попита Шелер усмихнат. — Е, мила госпожице, как можа да не познаеш най-добрите си приятели?
Милия почти не чу закачливите думи на Шелер. Погледът й беше прикован в Ирма.
— И вие ли сте тук, скъпа мисис? — извика тя, грабна бързо ръката на Ирма и я целуна.
— Вода, за Бога, вода, задушавам се! — простена тя.
— Донеси чаша вода! — каза Шелер. — Ако имате вино, още по-добре.
Милия изтича пъргаво като сърна в съседната стая и след няколко секунди се върна.
Ирма с треперещи ръце поднесе чашата към пресъхналите си устни. Тя нямаше сили дори да крепи чашата, която падна на пода и се разби на малки парчета.
Шелер направи знак на Милия. Тя се приближи до него и той й каза тихо:
— Пригответе легло за графинята, тя е тежко болна.