— Какво става — попита някакъв басов глас от купето.
— Може би са вълци, сър — отговори кочияшът.
— Вълци ли? Те не идват дотук. По-скоро са вълци на два крака. Готови ли са пушките и револверите?
— Да, сър.
— За бога, не стреляйте! — чу се гласът на Шелер. — Ние сме пътници, загубили пътя.
— Ей, приятелю, не мисли, че имаш работа с наивници, които подобни уверения ще вкарат в капана ти! Бог да ме пази от скитници, когато дойде време за сън! Махай се или…
Шелер отстъпи и конете потеглиха.
— Имайте добрината да ни изслушате! — чу се кроткият глас на Ирма.
Прозвуча кратко нареждане и файтонът отново спря.
— Имайте милост към нас! — продължи Ирма. — Нощта ни свари на път, при това сме мокри и изморени. Не сме в състояние да продължим.
— Но, за бога, какво правите тук по това време?
— Изгубих детето си и сега го търсим.
Пътниците от файтона се посъветваха. Чуваше се и женски глас. След няколко минути мъжът повика скитниците да се приближат до файтона.
— Лейди може да се качи и да дойде с нас в града, който не е много далече, но за тебе, страннико, както виждаш, няма място.
Тези думи изненадаха Ирма. Тя се обърна съчувствено към Шелер:
— Как ще останеш сам в нощния мрак?
— Бедата не е толкова голяма — засмя се Шелер. — Щастлив съм, че вие ще отидете на безопасно място.
— Ами детето ми?… Не, трябва да остана!
— Само с това не съм съгласен. Сега, когато се намирате в добри ръце, аз ще положа всички усилия да го намеря. Щом го намеря, веднага ще го доведа при вас!
От колата слезе един висок мъж и се приближи до тях.
— Хайде, лейди! Ние бързаме, а и конете вече стават нетърпеливи.
— Само една минута, моля ви! — отвърна Ирма и отново се обърна към Шелер: — Закълни ми се, приятелю, че ще направиш всичко възможно, за да намериш детето ми!
Шелер хвана Ирма за ръцете и я заведе до файтона.
— Смелост, графиньо! Заклевам ви се, че дори за минута няма да спра да търся малката Лидия!
После я настани в купето, изрече няколко думи на благодарност, камшикът изплющя и… той остана сам.
Милостивите хора
Конете препускаха бързо. На изток вече се зазоряваше. Едва сега хората от файтона можаха да разгледат спътницата си. Ирма, увита в шала, който й бяха дали, се беше сгушила в едно ъгълче. Слънчевите лъчи огряваха лицето й.
— Добро утро, мисис, как се чувствате? — попита мъжът и неговите открити очи се взряха в бледото, красиво лице на Ирма.
— Благодаря! — отговори тя. — Главата ми гори като в огън. Иначе се чувствам добре.
— Една глътка уиски ще Ви помогне.
— Не — намеси се другата жена, — това питие не е за жени. Не бихте ли пийнали малко мляко?
Ирма благодари. Пресъхналите й устни с удоволствие вкусиха хладното мляко.
От дума на дума Ирма разбра с какви хора си имаше работа. Покровителите й бяха богати чифликчии, които отиваха в града на пазар. Ирма им разказа с няколко думи нерадостната си съдба. Разказът й направи силно впечатление на тези добродушни хора.
— Само да ми паднеше в ръцете вашият мъж — каза гневно мъжът, — с удоволствие бих му извил врата!
Жената не каза нищо. Тя само хвана ръката на Ирма и усети колко силно бие пулсът й.
— Горката жена, вие сте замръзнали в мокрите си дрехи. Дано не ви е хванала треска — каза тя загрижено. — Имате ли роднини в града?
Ирма поклати глава.
— Не. Не познавам никого — отговори кротко тя.
— Тогава ние ще се погрижим за вас — каза мъжът. — С удоволствие бих ви взел във фермата, за да ви покажа всичките й прелести. Но виждам, че няколко дни трябва да се лекувате. При това трябва да чакате завръщането на господина, който ви придружаваше. Но вие трябва да ми обещаете, че когато оздравеете и намерите детето си, ще ни дойдете на гости!
— Благодаря ви, ще дойда на драго сърце — отвърна Ирма с изтръпнали устни.
Файтонът вече беше навлязъл в града и скоро спря на площада пред една многоетажна сграда.
— Хайде, мисис — каза мъжът, като подкрепяше Ирма. — В клиниката на доктор Стивънс ще намерите подслон и лекарска помощ.
Чифликчията дръпна звънеца, остави Ирма и се върна до файтона, за да вземе нещо. Желязната врата се отвори.