— Можеш да прибереш всичките въглища — добави другият човек.
Тогава тя видя лицето на Джим.
— Ами ти познаваш ли ме? — попита тя, като излизаше от къщи.
— Познавах мъжа ти и понеже ти остана вдовица и сама се бориш с живота, искам да ти помогна…
— Благодаря, благодаря! Къде са въглищата?
— Ей там долу, насред улицата. Побързай да ги събереш и да ги вдигнеш всичките, защото иначе друг ще ги вземе — каза Хари. — Аз трябва да тръгвам!
Брук се запъти към мястото, което беше посочил Хари. А той се направи, че тръгва в обратна посока. Но едва беше направил няколко крачки и спря. Джим се приближи към него. Двамата се върнаха бързо в къщата. Влязоха в стаята, Хари взе едно одеяло и уви в него спящото дете. След това те бързо излязоха и се отправиха към кея. Момиченцето се беше събудило и започна да плаче. Мъжете скоро стигнаха до лодката и Хари скочи в нея с детето.
Мисис Брук, която се връщаше с празни ръце, след като напусто беше търсила някакви въглища, чу детския плач, но не помисли, че той можеше да бъде на Лидия. Тя се върна в стаята, седна на стола и продължи да чете, без да се сети да погледне към спящото дете. Неговото мълчание за нея беше доказателство, че то спи дълбоко.
Някой почука на прозореца и се чу женски глас.
— Мисис Брук, моля те, отвори веднага — викаше тревожно Ирма.
Тя се втурна в стаята.
— Къде е детето ми?
— Спи си спокойно — отговори вдовицата.
Ирма се успокои и се отправи към леглото, но след малко нададе остър писък.
— Къде е детето ми? — изкряска тя.
Леглото беше празно. Брук не вярваше на очите си.
— Ти ме излъга, мизерница такава — викаше Ирма. — Кой е идвал тук? Казаха ми, че детето е в неговите ръце!
— Мисис Норт, къде е то, за Бога — повтаряше не по-малко изплашена вдовицата.
— Ти предаде детето ми! — изкрещя Ирма.
— Не, скъпа мисис! — кълнеше се Брук. — Не съм го предала, вярвайте ми. Какво става, Боже мой!
— Кой идва тук?
— Един мъж — отговори смутена старата жена.
— Бледен, с черна брада, нали? — каза Ирма.
— Не, идва един, който ми съобщи, че на улицата имало разсипани въглища… О, сега разбирам, че ме е подмамил с тези въглища, за да може да задигне детето.
— Познаваш ли го?
— Не. Не зная името му.
Сега вече Ирма разбра, че Артур не беше я излъгал. Детето наистина беше в ръцете му. Той беше откраднал последната радост в живота й.
— Значи не познаваш този въглищар? — попита тя пак Брук.
— Не, но той ми каза, че познава покойния ми съпруг.
— А не знаеш ли къде бих могла да го намеря?
— Не, дори не бих могла да го разпозная, защото лицето му беше черно от въглищния прах.
Ирма се сети за Роджър, началника на полицията в Ню Йорк. Този човек би могъл да й помогне. Тя реши да отиде при него. Поиска от Брук перо, мастило и хартия и когато ги получи, написа следното писмо:
„Уважаеми господине,
Зная, че вие винаги сте били внимателен към мен. И ако с нещо съм ви огорчила, моля да ми простите. Нуждая се много от вашата помощ. Отвлякоха детето ми. Освен към вас, няма към кого друг да се обърна. Бях поверила детето си в една чужда къща, понеже не можех да го взема със себе си в дома на мисис Мери Гулд, чиято компаньонка съм и където вие бихте могли да ме намерите по всяко време. Дъщеря ми беше у вдовицата на пилота Брук, на Ривър стрийт. При едно нейно кратко отсъствие от къщата някакъв непознат е грабнал моята Лидия. Има един човек, който знае къде е тя, защото я държи при себе си. Името на този човек ще ви кажа утре, когато се надявам да се видя с вас.
Ваша признателна Ирма Норт“.
Вдовицата Брук беше изтрила сълзите от лицето си.
— Вярвайте, не съм виновна! — каза тя с умоляващ глас.
— Вярвам — успокои я Ирма. След това излезе и пусна писмото в пощенската кутия.
Лудата
На следващия ден съдебният следовател отиде в къщата на Гулд, за да събере сведение от мисис Мери за живота на покойния Шмит. Старият Боб въпреки доказаното подозрение върху него още продължаваше да бъде в предварителния арест. Старият човек бе болен и съсипан от терзания. Артур успя да разубеди следователя Фултън да разпита Мери, като заяви, че той самият може да даде исканите сведения.