— Добре, добре — отговори Норт. — Погрижи се за коня ми, защото утре сутринта ще си тръгна.
Загърнат с шинела на Сам, който беше привързан към седлото на коня, Норт тръгна към центъра на града.
Докторът
Доктор Кенеди очакваше пациенти. Жителите на града обаче нямаха нужда от него и през целия ден не се появи никой.
— Други времена бяха, когато дойдох тук — говореше си докторът, — работата цъфтеше. Наистина хората бяха здрави, но побоищата бяха нещо обикновено. Не минаваше нито ден, без да превързвам двама-трима ранени от ножове или револвери. И жените не падаха по-долу от мъжете.
Докторът отиде при един шкаф и го отвори. Голям брой шишета и няколко чаши показваха с какво той се утешаваше за загубата на многобройната си клиентела.
Стресна го звънецът.
— Аха, иде някой — каза докторът и затвори шкафа.
Веднага чу провлечените стъпки на прислужницата, която отиваше да отвори.
Долу се чу оживен разговор, подобен на скарване, по стълбите отекнаха твърди стъпки, вратата се отвори и един човек, облечен в черен шинел, нахълта в стаята.
— Вие хирург ли сте? — попита влезлият.
— Добър вечер — хладно отговори докторът.
— Можете ли да ми превържете ранената ръка?
— Сигурно ще мога — отговори весело докторът.
— По-бързо, защото нямам време!
— Щом е така, не мога да ви превържа.
Норт тропна с крак и измърмори нещо неразбрано. Докторът обаче отиде спокойно до вратата и извика:
— Берта, донеси лампата!
Прислужницата донесе лампата и я сложи на масата. Докторът приближи до пациента.
— Сега да видим къде е раната.
— Тук, на лявата ръка — каза бързо Норт и свали шинела.
— Така, така, съблечете дрехата, за да видим какво ще направя.
— Нали ви казах, че нямам време. Не може ли да ме превържете, колкото да спре кръвта.
— Да не искате да ви превържа през ръкава на дрехата — отвърна докторът тихо. — Съблечете си дрехата, господине, иначе не може!
Норт закрачи из стаята като звяр в клетка.
— Ако тичате така, няма да свършим и до утре.
Норт се тръшна с такава сила на един стол, че той изпращя.
Доктор Кенеди спокойно освети стола.
— Добре, че остана цял. Иначе щеше да ви струва двадесет долара.
— Човече, докарваш ме до отчаяние с твоето хладнокръвие — извика Норт.
Докторът не отговори.
Най-сетне, като разбра, че не може да излезе на глава с този чудак, Норт престана да упорства. От изтеклата кръв ръкавите на ризата и дрехата бяха залепнали за ръката, така че докторът трябваше да ги изреже с ножици, за да може да стигне до раната. Той я изчисти внимателно.
— Отървал си се. Ако куршумът беше попаднал няколко сантиметра по-надясно, сега нямаше да бъдеш тук.
— Колко струва?
— Четири долара.
— Вземи — каза Норт, — това са последните ми пари.
— Благодаря ви. Ако някога имате нужда от мене, аз съм на вашите услуги.
Норт беше стигнал вече до вратата, но спря.
— Има ли тук наблизо някакъв хан?
— Точно на пътя. Ханджията го нарича хотел. Ханът е добре уреден.
Норт не чу последните думи, защото вече слизаше по стълбите.
Беше късно, когато двамата чужденци влязоха в града, водейки уморения и накуцващ кон.
— Как мислиш, Сам, ще го намерим ли тук?
— Сигурно, маса, наоколо няма никаква ферма, където може да се скрие.
— Ще разпитаме — каза Роджър, — градецът е малък и идването на чужденец не остава незабелязано.
Хората, които срещнаха, обаче не можаха да им дадат никакви сведения относно беглеца. Роджър почти се беше отказал от по-нататъшни разпитвания, когато видя един хлапак, който си подсвиркваше.
— Хей — извика Роджър, ела тук!
Момчето спря и пъхна ръце в джобовете си.
— Не е ли идвал тази вечер в града някакъв чужденец, облечен в шинел?
— Какво ще ми дадете, ако ви кажа? — попита момчето с хитра усмивка.
Роджър му даде монета от петдесет цента.
— Не обичам половинки — момчето започна да се смее, като продължаваше да държи ръката си протегната.