— Успокойте се, господин Кадуел. Вие знаете, че аз поемам гаранция за изгубените вещи.
— А за парите?
— За тях съжалявам, ако ги бяхте поверили на мене, това нямаше да се случи.
Роджър приближи.
— Кой е този човек? Защо вдига такъв ужасен шум? — попита той прислужника.
— Господин Кадуел, той е тук от два дни.
— Но струва ми се, че Кадуел излезе преди малко. Нали ти поздрави мистър Кадуел.
При тези думи келнерът трепна. Той затича към стаята, в която беше нощувал Норт, отвори я и спря смаян на прага.
Стаята беше празна. На един стол беше преметната изпокъсана и кървава моряшка дреха, в ъгъла се мъдреха чифт прости ботуши.
— Отишъл си е! — извика келнерът с треперещ глас. — Той е ограбил мистър Кадуел.
— Кой? — попита ханджията, приближавайки се заедно с Роджър. — Чужденецът ли?
— Да — отговори прислужникът.
— Тази сутрин той си отиде, облечен с дрехите на господин Кадуел.
В това време Кадуел отново изкрещя:
— Осемдесет хиляди долара… Опропастен съм!
Роджър слезе бързо, като кимна на ханджията, и затича към файтона, на чиято капра седеше Сам.
— Видя ли накъде тръгна човекът, който преди малко излезе от двора на хана?
Сам мълчаливо показа посоката.
— Тогава бързо след него! Това беше Норт.
Роджър се качи на файтона. Сам удари конете и те като стрела се понесоха след беглеца.
Норт знаеше, че кражбата му ще бъде разкрита. Затова той се отклони от главния път, като свърна в една странична уличка, която скоро щеше да го изведе на края на града. Там той срещна една стара жена.
— Коя е най-близката гара? — попита той.
— Гарсън Сити — отговори старата. — Само че вие вървите в обратна посока. Трябва да се върнете назад. От тук до станцията има четири мили.
— Не мога ли да ида до друга станция? — попита Норт объркан.
— До Монтгомъри, но дотам има най-малко седем мили.
Норт благодари и тръгна напред. По обед той стигна на гарата. Влакът щеше да пристигне след половин час. За да не събуди подозрение, Норт поиска билет до Уиксбърг.
Като пристигна там, той се качи на парахода, който плаваше надолу по Мисисипи.
Чужденецът
В един дъждовен ден в едно от най-модерните кафенета на Нови Орлеан се бяха събрали младежи от висшето общество на южната столица. Новините за резултата от избора на президент на Съединените щати предизвикваха разпалени разисквания и спорове.
На една маса близо до бара седяха трима души и пиеха разхладителна лимонада. Видът им издаваше, че те не познават житейските бури и неволи.
— Къде ли остана Уорънс? — попита единият от тях, в чието смугло лице и черни живи очи човек веднага разпознаваше креола.
— Ще дойде, Бауригърд, часът е едва три — отговори човекът, който стоеше срещу него, като погледна украсения си с диаманти часовник. Той беше пълна противоположност на своя събеседник. Един типичен янки.
— Любопитен съм да се запозная с него, Луис — каза третият, рус, флегматичен младеж.
— Можеш да бъдеш сигурен, че ще се запознаеш с него навреме, Макдонъл — отговори спокойно Луис.
— Вие, Бауригърд, го познавате много отдавна, струва ми се. Какво впечатление ви прави той като човек?
— Ето го и него — отговори Бауригърд усмихнат.
Залата прекосяваше висок човек, с темпераментна походка и с железни мускули, които дрехите не можеха да скрият. Високото му правилно чело беше наполовина закрито от черна коса, къса брада красеше бледото му, но красиво и благородно лице; малки, добре гледани ръце допълваха удивителното впечатление, което правеше неговата външност. Но онова, което най-вече привличаше вниманието на другите, бяха големите му черни очи.
Капитан Джордж Уорънс беше в Нови Орлеан от няколко седмици. За него се знаеше само, че е богат и че се е оттеглил от войската, за да се пресели в южните щати. Капитанът беше добре приеман в средите на младежите от висшето общество. Той минаваше за най-добрия ездач, най-сигурния стрелец и смел играч, който и при загуба, и при печалба неизменно запазваше спокойствие.
Уорънс се приближи до масата на тримата младежи.
— Добър ден, господа — каза той, като се ръкува с Луис и Бауригърд и се поклони на Макдонъл.
Бауригърд побърза да представи двамата един на друг.