— Богатството му е почти колкото моето — отговори щастливият баща.
— Казват, че имал намерение да купи имението Клинтън — подхвана отново Макдонъл.
— Вярно е — потвърди Бауригърд.
— А то е едно от най-евтините — обади се Луис, — оценяват го на триста хиляди долара.
Луиза беше заета с приятелките си. Уорънс отиде при мисис Боушъмп, която седеше уединена в единия ъгъл на салона. Капитанът беше мълчалив, сякаш черен облак беше надвиснал над главата му.
— Какво му е на щастливия годеник? — попита младата жена, като го удари леко с ветрилото си.
— Малка неприятност — отговори Уорънс.
— Надявам се, че не с Луиза.
— О, не — отговори бързо Уорънс.
— Мога ли да попитам какво ви измъчва? Знаете, че съм ви най-добрата приятелка.
— Понеже проявявате такъв жив интерес към моите работи, ще ви поверя тайната си. Знаете, че съм в преговори за закупуване на имението Клинтън. Договорът е почти готов, но днес получих писмо от моя нотариус от Ню Йорк, с което ми съобщава, че уреждането на наследството ми ще се забави няколко седмици и че след това трябва да мине най-малко още месец, докато имотът се превърне в пари. Просто не зная какво да правя!
Младата вдовица помисли няколко мига.
— Колко ви трябват, капитане? — попита тя.
— Петстотин хиляди.
— Преди известно време продадох чифлика си. След два дни ще ми изплатят сумата и аз ще се радвам много, ако приеме те да ви услужа с нея.
— Не, не, госпожо, невъзможно ми е да приема. Помислете си, ако някой узнае за това.
— Вие ме обиждате, пък и кой може да узнае, ако нещата останат между нас двамата. Щом получите наследството, ще ми върнете парите.
Уорънс помисли. После каза:
— Единствено фактът, че договорът е готов, ме принуждава да злоупотребя с вашата добрина.
И той целуна ръката на младата жена с гореща признателност.
Уорънс напусна вилата на Сейнт Артай. Тръгна пеша. Както след първото си посещение, той вървеше из тихите паркове и си говореше полугласно:
— Може да се каже, че успях. Вдовицата ми дава половин милион. Трябва да пипна касата на стария още преди или веднага след венчавката, в зависимост от обстоятелствата. И тогава светът отново ще бъде отворен пред мен. С милионите си аз ще смажа враговете си като жалки нищожества.
Тайнственият глас
Ще оставим за известно време капитан Уорънс, за да се върнем в болницата, в която лежеше Ирма.
Здравата физика на младата жена бе победила болестта, след осем дни треската премина.
Надзирателката влезе в стаята й.
— Как се чувствате? — попита тя.
— Много добре — отговори Ирма. — Надявам се, че след няколко дни ще напусна клиниката.
Болногледачката отвори една специална врата в стената и каза:
— Директорът ви моли да разполагате с тази стая, докато стоите при нас.
Ирма се смая. Тя видя едно комфортно обзаведено салонче.
— Тази стая за мене ли е?
— Разбира се — отговори болногледачката. — Всички болни жени от първия етаж я заемат, докато възстановят напълно здравето си.
Ирма влезе в салончето.
— А защо има железни решетки на прозореца?
— За сигурност — отговори жената с любезна усмивка. — В града ни станаха доста кражби и ние решихме да се осигурим срещу неочаквани посетители.
Надзирателката се измъкна безшумно от стаята.
Изведнъж Ирма трепна. Стори и се, че до слуха й достигна тих плач. Тя стана и се приближи до прозорчето. Очевидно, че гласът не идваше отвън. Миг след това той замлъкна и почти веднага се поднови. Сега Ирма ясно различи откъслечни думи: „Милост!“… „Смилете се!“… „… прошка“…
После тайнственият плач спря.
В същото време болногледачката донесе закуската. Ирма понечи да я пита за тайнствените викове, но обзета от внезапно породило се съмнение, се въздържа.
Когато жената напусна стаята, Ирма обходи внимателно цялото салонче. Тя се намираше близо до камината, когато внезапно гласът прозвуча съвсем близо до нея. Загадката беше разрешена. Нямаше никакво съмнение, че звукът идваше от отвора на камината. Понякога се чуваха тъпи удари. Биеха ли някого? Ирма беше озадачена и смутена.
Към единадесет часа дойде директорът.
— Как е уважаемата пациентка? — осведоми се той за здравето на Ирма.