— Благодаря ви, господин директор, чувствам се много добре.
Този човек още от самото начало беше антипатичен на Ирма. Подпухналото му лице и чувствената му уста, скрита под остри мустаци, носеха явни следи от низки страсти.
— Сега ще ви взема под мой надзор — каза мазно той и малките му очички се впиха в Ирма.
— Как — извика Ирма, — значи вие смятате, че още не съм напълно здрава?
— Наистина болестта премина, но останаха някои опасни последици, които се нуждаят от продължително клинично лечение.
— Какви са тези последици?
— Не се безпокойте, нищо опасно. Малко допълнителни грижи няма да са излишни, за да се избегне опасността да получите мозъчно разстройство.
Като каза това, директорът стана и излезе от стаята. Часовете минаваха един след друг. Ирма седеше недоумяваща в креслото си. Гласът отново достигна до ушите й. Този път тя чу не само отделни думи, но и цели изречения: „Боже… Боже!… Няма ли да свърши този проклет живот?… Не го искам повече, щом всеки ден ми носи нови мъки!…“
Ирма стана.
— Кой е там горе? — извика тя в отвора на камината.
Не последва отговор.
— Има ли някой горе? — попита отново Ирма.
Тогава тя чу лек шепот: „Кой вика?“
— Една жена, която чу гласа ви — отговори Ирма. — Стаята ми е на първия етаж. Защо плачете, много ли сте болна?
— Не съм болна, но искам да умра, защото злочестият ми живот не струва нищо — отговори непознатата.
— Нещастна ли сте?
— Да — отговори непознатата, — и вас ви очаква същата участ.
— Не разбирам — извика Ирма изплашена.
— Ще ви разкажа всичко… но сега тихо, защото идва някой.
Ирма се питаше дали не е говорила с някоя луда. Обзе я неописуем страх. Тя тръгна към вратата, за да види дали няма някой в коридора, но бързо отстъпи назад: вратата на стаята беше заключена. Ирма се озова пред нова загадка.
Надзирателката влезе усмихната.
— Защо е заключена вратата на стаята ми? — попита веднага Ирма.
— Такъв е редът тук. Нали ще се уплашите, ако някой ненадейно се промъкне при вас.
— Даже и така да е — отговори Ирма, — аз мога да заключа отвътре.
— Разбира се, че можете — каза жената, като се извиняваше. — Ако желаете, ще оставя вратата отворена.
— Да, да, моля ви — отговори Ирма успокоено.
Беше се мръкнало. Ирма си легна, но не можеше да заспи. В ушите й непрекъснато звучеше онзи тайнствен плачещ глас.
Нов ужас
На следващия ден Ирма закуси набързо и изтича при камината.
— Там ли сте?
— Да — отговори тихият глас.
— Какво искахте да ми кажете вчера?
Жената от горния етаж не отговори веднага.
— Млада ли сте?
Ирма се изчерви.
— Казват, че съм.
— Тогава сте изгубена.
— За Бога, заклевам ви, говорете! Какво означават тези думи? — извика Ирма ужасена.
— Някога и аз бях млада и хубава и това беше моето нещастие. Тук чезна от дълги години и чакам смъртта да ме избави от моите мъки и страдания.
— Насила ли ви държат?
— Да, пленница съм. Изложена на най-грозните мъки, които може да си представи човек… Но сега мълчи, моля ти се, мъчителите ми идват…
Сърцето на Ирма биеше силно. Дали и тя самата не беше пленница? Обзета от смъртен ужас, тя изтича до вратата и като я намери отворена, се поуспокои малко. Може би тя беше взела бълнуванията на една луда за чиста истина… В главата на Ирма беше хаос.
Вратата се отвори и влезе директорът.
— Вие сте много бледа и изглеждате уморена днес — каза той приятелски. — Мога ли да видя пулса ви?
Той хвана ръката й.
— Боли ме главата — отговори Ирма, учудена, че директорът не пуска ръката й. С женския си инстинкт тя предусещаше опасността, която я заплашваше в негово лице.
— Смятам да напусна клиниката след няколко дни. Дотогава ще се възстановя напълно.
Директорът се усмихна.
— Не се предоверявайте на силите си — каза той шеговито. — Ако ви пусна и болестта се повтори, клиниката ми ще си спечели лошо име, а тя е известна като образцова във всяко едно отношение и аз трябва да внимавам да не навредя с нищо на реномето й. Надявам се, че някога ще си спомняте с удоволствие за мене.
Последните думи той произнесе с мазен глас. После стана, приближи се до Ирма и погали хубавата й коса. Тя отстъпи изненадана, но директорът се направи, че не забелязва това нейно движение.