— Искам да подишам малко чист въздух — каза младата жена.
— Защо не, моята частна градина е на ваше разположение. Болногледачката веднага ще изпълни желанието ви.
След тези думи директорът излезе. В коридора той срещна болногледачката.
— Заведи жената в градината и бъди внимателна с нея! — каза той.
Жената се изсмя.
— Мишките се ловят със сланинка — каза тя цинично, — но не й давайте голяма свобода, защото след това ще ви бъде трудно да й я отнемете.
Жената отведе Ирма в една малка градина, подредена с вкус и очевидно грижливо гледана. Високи мрачни зидове я пазеха от всички страни като малко съкровище.
Очите на Ирма се плъзнаха по прозорците на етажите. Изведнъж тя трепна. От един прозорец я гледаха въпросително две уморени очи. Това трая само миг, след което главата се скри.
Ирма тръгна към малката зелена беседка, в която остана надзирателката.
— Има ли и други болни там? — попита Ирма.
— Разбира се, че има — отговори жената. — Там е отделението за нервно болни. Нашият директор е голям специалист в тази област. Горките! Сърцето ми се къса, като видя някоя от тези нещастници.
— Видях една млада и хубава жена — продължи Ирма. — Тя тежко болна ли е?
— Да, неизлечимо болна — отговори болногледачката. — Тези пациентки остават понякога през целия си живот тук.
Ирма изтръпна.
— Да се върнем горе — помоли тя. — Съдбата на младата жена ме разстрои.
Ирма си легна рано, но сънят не идваше. Дали не беше попаднала в ръцете на някакви злодеи, или всичко беше плод на разстроеното й въображение?
Наближи полунощ. Ирма все още не можеше да заспи. Изведнъж вратата полека и безшумно се отвори и бледата светлина на кандило освети фигурата на една жена.
— Мълчете и не се страхувайте от мен — пошушна непознатата.
Ирма едва сподави своя вик на ужас.
— Коя сте вие? — попита предпазливо тя.
— Аз съм онази нещастница, с която говорихте през камината. Дойдох да ви предупредя.
Жената беше облечена в дълга бяла дреха, русата й коса падаше в безпорядък по раменете й, а в сините й очи блестеше страшен пламък.
— Отдавна ли сте в клиниката? — попита Ирма.
— Вече осем години, откакто прекрачих нейния праг.
— Нима сте толкова тежко болна?
— Болна ли? — каза непознатата с горчива усмивка. — Когато дойдох, бях болна, но за кратко време болестта ми мина.
— И защо не напусна клиниката?
— О, само да можех!
— Какво ти пречи?
— Аз съм жертва на този, който се нарича доктор Стивънс, директора. Всъщност той е един зъл демон, комуто би завидял и дяволът. Жертвите му са безбройни и тяхната вина се състои единствено в това, че са млади и красиви.
— О, ако бях сигурна, че говориш истината… — простена Ирма.
— Ти ме развълнува още от самото начало. В мен се появи мисълта да те спася от този хищник в човешки образ. Но по-добре да ти разкажа историята на моето нещастие от самото начало, за да видиш каква незавидна участ те очаква.
Жената беше коленичила до леглото на Ирма и целуваше пламенно ръцете й. Ирма сложи ръка на главата й, непознатата се поуспокои и заразказва:
— Името ми е Мод Алън. Останах сираче от малка и бях отгледана от роднини. Погледите, които ми изпращаха младежите, ме убедиха, че съм хубава. Проклета хубост! Презирам я, защото тя стана източник на моето нещастие. Йохан, синът на нашите съседи, ме обичаше, обичах го и аз. О, къде остана моят Йохан!… Той често ми казваше: „Ти ще бъдеш моята малка женичка“… После замина по море и оттогава нищо не съм чувала за него…
Непознатата произнесе следните думи толкова трогателно, че Ирма едва задържа бликналите си сълзи.
— Разболях се, може би от мъка… И ме доведоха тук. Оттогава не съм напускала тази омразна къща! Светът за мене е ограничен между четирите стени на стаята, в която прекарах цели осем години. Очите ми отдавна отвикнаха да плачат и ето… аз примирено очаквам смъртта като избавление…
Горещи сълзи рукнаха от очите на Ирма. Тя обгърна с ръце главата на непознатата, притисна я до гърдите си и я целуна. В този миг пресъхналият извор на сълзите у Ирма се събуди и двете жени, свързали се по толкова необикновен начин, заплакаха заедно.