Най-сетне Мод се успокои и продължи разказа си:
— Когато дойдох тук, всички се отнасяха любезно с мене. Учуди ме единствено обстоятелството, че бях преместена в отделна стая, подобна на тази. Вече бях оздравяла. Помолих директора да ме освободи, но той ми отказа любезно под предлог, че болестта можела да се отрази зле на нервите ми…
— Същото, което каза и на мене — каза Ирма и усети, че цялото й тяло настръхва.
— Аз се чувствах напълно здрава. Междувременно директорът ставаше все по-любезен с мене, но аз започнах да се страхувам от него… Един ден той понечи да ме прегърне, но аз го ударих по ръката. Макар че се засмя, очите му блеснаха заплашително и оттогава аз бях постоянно нащрек.
Жената замълча. Тя сякаш събираше сили, за да продължи да разказва.
— Какво можеше да се направи обаче срещу такъв демон като него, имащ за помощница една отвратителна развратница.
— Болногледачката ли? — попита Ирма уплашено.
— Да, тя — потвърди Мод.
— Всички свои мръсотии той върши с помощта на тази хиена в човешки образ… Има още пет-шест нещастници, които изнемогват в този затвор.
— Но няма ли кой да се поинтересува от тях и да ги освободи? — попита живо Ирма, зарадвана, че й беше хрумнала тази мисъл.
— Д-р Стивънс е обявил всички ни за душевноболни, за опасни луди, които не бива да бъдат пускани на свобода.
Ужасът отново притисна сърцето на Ирма. Тя си спомни за хубавото лице, което видя на прозореца от градината, и цялата потрепери.
— Една вечер — продължи Мод — забелязах, че чаят ми има особен вкус. Тогава не обърнах внимание на това, но няколко часа след изпиването на чая усетих странна умора. Едва успях да се довлека до леглото и заспах дълбоко… Когато се събудих — каза Мод, като закри лицето си с ръце, — мерзавецът стоеше пред мене. Тържествуващото изражение на лицето му показваше, че е постигнал целта си. Аз се хвърлих като тигрица върху него, но той избяга от стаята ми с ироничен смях…
Ирма повдигна главата на нещастницата и целуна изтръпналите й устни.
— Оттогава той не успя да се доближи до мен. Като се увери, че всичките му опити са безрезултатни, той прибягна до нови средства. Надянаха ми усмирителна риза и ми отнеха храната. Като видя, че и тези варварски действия не могат да ме пречупят, започна да ме бие жестоко, докато тялото ми се покри с рани и синини… Нищо обаче не можа да сломи съпротивата ми. След това не го видях дълго време. Единствено болногледачката се мяркаше пред очите ми. Трябваше да напусна хубавата стая, която те замениха с една мрачна дупка, лишена от въздух. Отслабнах много. Един поглед в счупеното огледало беше достатъчен, за да се убедя, че от моята хубости младост не беше останало нищо… Нямах вече никакво желание, освен да умра. Но те се страхуваха и затова ме хранеха насила с оскъдна храна.
Развълнувана, Ирма още веднъж притисна нещастната жена до гърдите си. Двете нещастници започнаха горещо да се целуват…
Изведнъж те трепнаха уплашени. Откъм коридора се чуха бързи стъпки и тих разговор.
Несполучлив опит за бягство
— Струва ми се, че са забелязали отсъствието ми и ме търсят — тихо каза Мод.
Ирма скочи от леглото.
— Ако те намерят тук, изгубени сме! — промълви тя изплашено.
Някой натисна бравата на вратата, но Мод я беше заключила. Човекът отвън направи още няколко опита и после стъпките се отдалечиха.
— Сега бързо! — каза Ирма. — Не трябва да губим нито минута!
Ирма се спря и ослуша. Всичко беше утихнало. Тя отвори тихо вратата и Мод излезе.
Ирма остана сама. Легна отново, но не беше в състояние да заспи. Това, което й разказа нещастната Мод, я хвърли в неистова тревога. Пред погледа й непрекъснато се мяркаха подлото лице на директора и хищните очи на пазачката й… Нямаше друго спасение, освен бягството, защото всеки прекаран час тук я приближаваше към нейната гибел.
Към единадесет часа директорът влезе в стаята на Ирма.
— Господин директоре, аз съм много неспокойна, защото нямам никаква вест от човека, който ме доведе тук. Ето защо ви моля да ме пуснете да си тръгна още днес.
Директорът изслуша внимателно Ирма, но тя не забеляза, че при думите й лицето му трепна.
— Не, не, в никой случай — извика той привидно загрижен. — Точно сега вие се нуждаете от най-големи грижи.
— Въпреки това аз ви моля да ме пуснете! Повтарям ви, че съм съвършено здрава и че трябва да си отида.