Вече бяха изминали известно разстояние, когато изгубилият търпение Дъблай попита:
— Кога смятате, че ще пристигнем в Нови Орлеан?
— Ако не се случи нещо непредвидено, в три часа.
— Петстотин долара за вас и двеста за помощника ви, ако стигнем един час по-рано.
— Ще направим всичко възможно — отговори машинистът, като направи знак на огняря.
След малко желязното чудовище полетя с пълна пара. Къщите и дърветата се мяркаха край тях като сенки. Полковникът и Дъблай трябваше да се държат здраво, за да не залитат в едната или другата посока. Влакът, който пътуваше за същия град, остана далече зад тях. Локомотивът пухтеше, хвърляше искри, сякаш искаше да надбяга вятъра.
Изведнъж скоростта му започна да намалява. Беше два часът и пет минути.
— Какво става? — попита изненаданият Дъблай.
— Спечелихме парите — отговори спокойно машинистът. — Пристигнахме в Нови Орлеан.
Ревизията
Оставихме Ирма в момента, когато тя падна съкрушена на едно кресло в стаята си, която този път беше заключена отвън.
Единственият й приятел Шелер беше заблуден. Цели пет дни той скиташе, търсейки детенцето й, и като не го намери, той реши, че вероятно малката Лидия е разкъсана от дивите зверове. След това печално заключение той беше дошъл да търси майката.
След като попита в болницата на д-р Стивънс и получи отрицателен отговор, Шелер почти се отчая. Той помисли, че Ирма е попаднала в лоши ръце. Все още не губеше напълно надежда, че ще я намери. За да бъде наблизо, той започна работа, за да си изкарва хляба в една от бръснарниците на някакъв малък град. Цялото си свободно време Шелер използваше, за да разпитва за Ирма.
Д-р Стивънс се намираше в кабинета си, когато му съобщиха, че го търсят някакви господа. Той беше изненадан и недоволен.
— Покани ги да влязат! — каза той на слугата, който отиде да отвори вратата.
— А — каза директорът, — не очаквах вашето посещение. Заповядайте!
— Не може и да бъде иначе, уважаеми колега — отговори усмихнат един възрастен господин. — Ние трябва да идваме колкото може по-неочаквано. Позволете да Ви представя д-р Ууд, д-р Гринфийлд, директора д-р Стивънс.
Д-р Стивънс се обърна към онзи, който говореше.
— Предполагам, мистър Бригтън, че идвате, за да направите годишната си инспекция. Веднага ще разпоредя да се отворят стаите на болните. Дотогава позволете ми да ви предложа нещо за пиене.
Господата седнаха.
— Имате ли много болни? — попита професор Бригтън.
— Клиниката ми е почти пълна.
— А как стои въпросът с вашата стара специалност, искам да кажа с нервно болните?
— Сега при нас е спокойно, нямаме подобни нещастници в клиниката.
— Толкова по-добре — отговори професор Бригтън.
Слугата се върна и съобщи, че всичко е готово. Лекарите станаха и обходиха една по една всички стаи, като от време на време задаваха някой въпрос на болните.
След час ревизията беше завършена. Господата, напълно удовлетворени, защото не намериха никакво нарушение на предписанията, тръгнаха обратно към кабинета на директора, където той ги беше поканил на чаша чай. Те тъкмо пресичаха двора, разговаряйки, когато Бригтън вдигна глава. Очите му се спряха на един от прозорците на горния етаж.
— Одеве ми казахте, че нямате умствено увредени в клиниката. Не е ли такава онази дама, която видях току-що на прозореца?
Д-р Стивънс трепна, но бързо се овладя.
— Боже мой — извика той, като се удари по челото, — какво да помня по-напред! Защо не ми напомни, че имаме една психически разстроена? — очевидно разсърден извика той на болногледачката, която в този момент излизаше от клиниката.
Надзирателката измърмори нещо за оправдание.
— Знаеш, че главата ми е заета с толкова неща — продължи д-р Стивънс със същия тон. — Нима за всичко трябва да мисля аз! Ако още веднъж се случи подобно нещо, ще те уволня… А сега, господа, моля да ме последвате!
Стивънс привидно беше спокоен, но всъщност изпитваше смъртен страх. Ако комисията откриеше, че Ирма е здрава, с него беше свършено. На всичко отгоре щеше да изгуби и желаната жена.
Когато стигнаха до стаята на Ирма, професор Бригтън попита:
— Толкова ли е зле болната, че трябва да я заключвате?