Дуел по американски
Шефът на нюйоркската полиция Роджър седеше зад бюрото си. Той току-що беше разпитал за пореден път стария Боб, без да открие някакви доказателства за неговата виновност. Слугата бе толкова съсипан, че полицаят го съжали и го остави да се прибере в килията си. В момента Роджър препрочиташе показанията на Боб.
— Да — говореше той сам на себе си, — калъфът на ножа и ключът са връзката в разигралата се трагедия. Явно е, че е имало два ключа: единият е бил в убития, а другият — у дъщеря му, мисис Гулд. Боб не е убиецът. По лицето му се вижда, че не може да убие човек. Виждал съм много хора да се преструват на невинни, но Боб Гардън не е от тях.
— Калъфът от ножа! — извика той след малко. — Той не е правен тука. Явно принадлежи на човек, дошъл от Германия.
На вратата се почука и един полицай донесе някакво писмо.
— За вас е, мистър Роджър.
Първата му мисъл беше за Ирма, която беше оставила незаличим спомен в сърцето му. Той пое писмото и се унесе в спомени за изоставената жена, която му беше отказала ръката си, обявявайки, че още се чувства свързана с онзи, който я беше напуснал. Завладян от надежда, Роджър отвори възбуден плика и прочете писмото. Дълбокото впечатление, което то му направи, ясно се отрази върху неговото красиво и сериозно лице. Той скочи на крака.
„Броя часовете и минутите! Знам, че ще дойдете и няма да ме оставите повече.
Ваша признателна Ирма Норт.“
Горката жена ме чака още от сутринта, а сега е вече обед. Сигурно си мисли, че не искам да отида при нея. Той напусна канцеларията, като прекарваше през ума си всички възможни страдания, които търпеше Ирма Норт, и се мъчеше да намери връзката между отвличането на детето и името, което тя беше обещала да му каже. Роджър се въодушевяваше от мисълта, че щеше да й помогне и тя щеше да му бъде благодарна, като най-после разбереше неговите чувства. Защото той я обичаше и щеше да бъде най-щастливият човек на света, ако тя бъдеше негова.
Той пристигна на определеното място. Когато влезе в къщата, вълнението отново го завладя. Поиска веднага да се срещне с мистър Гулд. Артур пребледня и пожълтя, когато му казаха, че с него иска да говори началникът на нюйоркската полиция. Черните проницателни очи на Гулд срещнаха открития поглед на Роджър, който го гледаше с недоверие.
— Какво обичате? — попита Артур.
— Има ли във вашата къща компаньонка, германка по произход, на име Ирма Норт?
— Е, и?
— Току-що получих от нея писмо, в което пише, че са отвлекли детето й.
— Не вярвайте на това, което ви пише тази авантюристка — каза Артур с презрителен тон. — Тя е една неуравновесена жена, която ни причини много неприятности.
— Лъжете се, мистър Гулд — отговори Роджър, като се изправи в цял ръст. — Вашата преценка за нея е погрешна. Мисис Норт не е нито авантюристка, нито неуравновесена. Тя е само една нещастница, отритната от някакъв…
— Но какво ме интересува всичко това! Избавете ме, моля ви, от тази жена! Тя е луда!
— Мистър Гулд, имайте предвид, че стоя пред вас и ви говоря като неин покровител.
Дяволска усмивка пробяга по устните на Артур.
— Така значи! — каза той иронично. — Но всичко това въобще не променя същността на нещата. Аз не мога да се меся във вашите отношения с тази дама.
— Нямам никакви отношения с нея! Работата е там, че тя страда несправедливо, и искам да й предложа защитата си.
— Това не е голяма чест за вас, любезни.
— Забранявам ви да ми говорите така! — разсърди се Роджър. — А също така не ви позволявам да се съмнявате в честността на тази жена и да говорите за нея с ирония. Това оскърбява и мен.
— А мен това не ме засяга — каза Артур, като надменно обърна гръб на шефа на полицията и отиде до бюрото си.
— С подобни извъртания няма да се отървете от мен, мистър Гулд — продължи Роджър. — Искам да говоря с мисис Норт и освен това настоявам да се извините в нейно присъствие за обидното си държане към нея.
— Преди всичко трябва да ви кажа, че жената, която търсите, напусна тази сутрин къщата ми. Идете и я търсете. Освен това не забравяйте къде се намирате. Намирам постъпката ви за безобразна. Ще заповядам на слугите ми да ви изхвърлят навън.