— Притежаваш ли документи, които да доказват, че говориш истината?
— Аз съм изоставената съпруга на Артур Норт. Преди да се омъжа за него, бях графиня Хоенщайн. Имах документи, но този злодей ги открадна, за да ме лиши от средство за защита. Отвлече и детето ми.
Ирма се разплака. Безчувственият лекар, привикнал към всички прояви на лудостта, на когото не можеше да се въздейства по никакъв начин, записа нейните показания, като вмъкна и една забележка, че за болната ще плаща богатият Гулд. Надзирателката Вики също стоеше безучастна. Изведнъж Ирма вдигна глава. Сълзите й бяха пресъхнали.
— Искам среща със съдия — заяви тя. — Не е достатъчно само показанието на онзи престъпник, за да разполагате така с моята съдба.
— Ще се подчиниш, ще омекнеш и ще престанеш така да обиждаш — отговори Джеферсън и стана от стола. — Не забравяй къде се намираш и че имам пълното право да употребя срещу тебе сила, за да се укротиш.
— Какво искате от мене, да се призная за луда ли? Пуснете ме. Трябва да потърся детето си и правата си.
— Дори и да те пусна, пак ще те заловят и ще те доведат тук.
— Не ме докарвайте до полуда. Пред вас е една отчаяна жена!
— Разправял съм се и с по-луди и по-бесни, но впоследствие всички те съзнаваха, че е най-добре да се подчинят.
— Тогава ще крещя, ще викам за помощ.
И преди надзирателката да се опомни и да я спре, тя отвори вратата. Затича се по коридора към външната врата, която бе отворена и през нея в този момент преминаваха всички луди на път за стаите си. Тя избяга и се смеси с мъжете и жените, които я гледаха с глупави погледи. Нейното бягство им направи силно впечатление. Една от тях започна да гони Ирма, хвана я за ръката и се втурна с нея на двора. Всичко това стана само за секунда. Надзирателите бяха изненадани от тази сцена. Лудите се хвърлиха отново към вратата. Настана суматоха. Из двора зазвучаха оглушителни писъци и викове. Жаждата за свобода внезапно беше пламнала в болните мозъци.
Надзирателите се спуснаха из двора, но не можеха да хванат никого. Тогава Вики си проби път през развълнуваното множество. Лицето й сякаш беше лице на някакво каменно чудовище.
Ирма стигна заедно с лудата, която я водеше, до средата на двора. Група луди ги следваше със заплашителни викове. Ирма напразно се мъчеше да се откопчи от ръцете на лудата, която беше по-силна от нея. Пресъхналите устни на последната бърбореха нещо неразбрано и объркано.
В този момент Вики настигна двете жени, протегна ръка и отдели лудата от Ирма, която задържа на място. Но лудата, обзета от бяс, се спусна върху надзирателката и стисна гърлото й със сухите си ръце.
Всичко това вбеси Вики. Като остави лудата в ръцете на пазача, тя яростно се хвърли върху Ирма, която беше предизвикала суматохата, и я сграбчи толкова силно, че щеше да я задуши. След това я отнесе в една усамотена постройка встрани от главното здание. Там се намираха килиите за най-опасните луди. Преди Ирма да дойде на себе си и да се опомни, тя я тикна в една от тях. След това бързо и здраво залости вратата. Пристигна и пазачът с другата луда.
— Пъхни я тук — извика Вики и отвори друга врата. — Да стои, докато се успокои. Ако не беше дошъл навреме, Шелер, щеше да ме удуши.
Лудата пищеше и буйстваше.
— Остави я, Вики — каза Шелер. — Нещастната, не знае какво прави! Сега пее ария от операта на лудите. Но каква беше тази болна, която доведе сега тук? Сигурно е нова пациентка?
— Днес я докараха.
— Как се казва?
— И аз още не знам името й. Разправя какви ли не истории. Казва, че била графиня, че откраднали детето й, че богатият Йохан Гулд бил неин мъж, а също и че името му не било Гулд. Обикновено лудите, които страдат от грандомания, поддържат винаги едно и също нещо.
Надзирателите напуснаха заедно уединената постройка и отидоха пред главното здание, където техните колеги вече бяха усмирили другите луди и ги бяха затворили по стаите.
Когато Ирма остана сама в килията си, в която достигаше много малко светлина, защото нямаше прозорец, а само един тесен отвор, тя осъзна целия ужас на положението, в което се намираше. Никой не би повярвал на нейните изявления. Артур бе възтържествувал… Победената беше тя, затворена в самотна килия. Цялото легло се състоеше от една постелка. Тя падна уморена върху нея и вдигна за молитва треперещите си ръце. Устните й леко помръдваха. Тя се молеше за детето си.