— Смили се, татко! — изплака дъщерята. — Ако вече не мога да бъда твоя дъщеря, поне ми дай подслон като на бездомница! Не ме оставяй на студа и глада!
— Проклет да бъде онзи, който те докара до това положение и лепна петно върху нашия род! Ти забрави своите задължения и отдаде сърцето си на един непрокопсаник. Побелях преждевременно от мъка. Сега, когато пак си пред мене, старата рана отново се разтваря. Не!… Ти не си вече мое дете!… Не си графиня Хоенщайн, искана от толкова принцове! Махни се от очите ми!
— Татко, толкова голямо ли е престъплението ми, че обичах Артур? Нима няма да ми дадеш възможност да поправя грешката си и да получа прошка от теб? Майка ми толкова ме обича, позволи ми да ида при нея!
Очите на графа се навлажниха.
— Загубата на единствената й дъщеря я сломи… Тя умря!
— Умря!?… Аз съм виновна за това! Не, не е възможно!
— Няколко седмици след твоето бягство тя се пресели във вечността.
В стаята се възцари мълчание. Графът наведе глава и се унесе в мисли. Когато се съвзе, видя Ирма отново да влиза с едно около двегодишно детенце с ангелско лице, но също толкова бедно облечено като своята майка. То отправи към графа изпълнен с любопитство поглед.
Графът го гледаше изумен.
— Дядо… — изрече детето и като се приближи, обгърна с ръчички коленете на стария благородник.
— Твоето дете… — промълви сякаш на себе си той. След това рязко извика: — Не ти стигнахме ние, сега искаш и това дете да направиш нещастно! Къде е баща му?
— Той не подозира за съществуването му. Много преди то да се роди, избяга в Америка. Напразно го чаках. Детето също страда извънредно много.
Лицето на дядото запазваше студеното си изражение.
— Нима нищо не може да трогне сърцето ти? — простена Ирма. — Нима ще ме изпъдиш от къщата си? И то в нощта срещу Коледа?
Графът се колебаеше. Той преживяваше голяма вътрешна борба. Неговият отговор трябваше да реши всичко.
— Не те познавам, ти не си моя дъщеря.
— Това ли е последната ти дума?
Като не получи отговор, Ирма взе детето и напусна стаята.
Бащата изведнъж се съвзе от яростта си. Какво беше направил! Беше предал родната си дъщеря на студа и глада заедно с детето й. Той трепна и бързо излезе на двора.
— Ирма — извика силно.
Студеният вятър като че ли отвея отчаяния му вик.
— Баща ти ти прощава — викаше той ужасен.
Отникъде не последва отговор. Само бурята продължаваше да беснее.
Краката на графа се подкосиха и той падна насред двора. Когато слугите го намериха, положиха доста усилия да го стоплят и да го накарат да се съвземе.
Скитница
Отминаха още две години.
В някаква бедна къщичка една хубава жена бдеше над своето болно дете. Крехкото телце гаснеше бавно в малкото креватче. Лекарят не даваше никаква надежда за спасение. Майката, трепереща над леглото, беше дъщерята на граф Хоенщайн, преминала след дълги страдания в Америка, за да търси неверния баща на своето дете. Но вместо да намери него, тя беше на път да загуби и своята рожба. Лекарствата се бяха свършили, а тя нямаше пари за нови. Освен това не беше плащала наема за жилището от месеци.
Жената се стресна. Някой ходеше по коридора. Вратата се отвори и влезе един едър мъж. Без да поздрави, той попита грубо:
— Ще си платиш ли наема?
— Имайте още малко търпение — промълви с умоляващ глас Ирма. — Детето ми е болно и през това време нямах възможност да работя, за да спестя нещо.
— Твоята жаба не ме интересува! Искам да зная ще платиш ли или не?
— Бъдете снизходителен, имайте милост към детето ми! — молеше жената. — Изчакайте още няколко дни!
— Какво? Няколко дена ли? Ако до довечера не ми платиш, ще те изхвърля на улицата!
Човекът излезе и тръшна вратата след себе си.
— Велики Боже, какво да правя сега! — стенеше Ирма с прибрани като за молитва ръце.
В терзанията си тя не чу, че някой чука на вратата. Влезе строен мъж във военна униформа.
Той я повика по име.
Тя се стресна и се изправи: пред нея стоеше началникът на полицията в Ню Йорк.
— Господи — извика тя.
— Добър ден — поздрави мъжът.
— Боже мой, мистър Роджър, откъде знаете, че живея тук?
Той се приближи към нея и се вгледа в лицето й, което въпреки всички страдания беше запазило благородните си черти. После хвана ръката й и каза: