— Мистър Шелер, пуснете ме да си вървя! Нека да ида да потърся детето си.
— Затова съм тук — да улесня бягството ви.
— Бог да ви благослови!
— Бързо след мен! Нощта е прекрасна, защото в перачницата няма никой.
— Но как ще ме изведете навън?
— Имам ключ от задната врата.
Ирма се почувства обнадеждена. Сложи наметалото и пусна воала си.
Шелер угаси свещта във фенера и хвана Ирма за ръката.
— Колко е часът?
— Минава два.
— Няма ли да затворите килията?
— Не. Ще оставя ключа на вратата, за да изглежда, че надзирателката Вики го е забравила тук. Нали тя самата ми каза, че е загубила своя.
Ирма се съгласи, че това е разумно.
Когато излязоха, човекът, на когото Ирма дължеше спасението си, прошепна:
— Кой би допуснал, че бръснарят фриц Шелер някога ще води под ръка графиня Хоенщайн. Оказа се, че и бръснарите са потребни на този свят.
— Вие се смеете, Шелер!
— Човек никога не бива да губи доброто разположение на духа си.
Той изведнъж спря.
— Кой е? — попита Ирма уплашено.
— Нощният пазач. Той не трябва да ни вижда.
Двамата се приближиха до стената на главното здание и изчакаха, без да мърдат.
Пазачът отмина, без да ги забележи.
Тогава Шелер отключи външната врата, пропусна Ирма и каза:
— Утре целият свят ще се чуди как сте могли да се измъкнете от този затвор, защото никой няма да допусне, че аз съм ви освободил. А сега на добър час, мисис Норт!
— Благодаря! — каза развълнувано Ирма. — Вие ми помогнахте в нещастието, което ми беше причинено така подло.
— Лека нощ, мисис Норт.
Ирма излезе на пустия път. Отсреща бяха гробищата.
Часът бе близо три след полунощ. Първата мисъл, която завладя измъчената жена, бе да тръгне да търси детето си.
Съвсем сама на този свят, тя пое в тъмнината към речния бряг и скоро стигна там.
Тя се подслони в къщата на салджията, за да изчака разсъмването. Стопанинът и семейството му гледаха с учудване тази непозната бледа жена, облечена в тънка черна дреха.
Когато съмна и Ирма слезе от сала на другия бряг, където се намираха складовете за въглища, въглищарите вече започваха работа.
Ирма разглеждаше тази непозната за нея, дъщерята на един милионер, част от града с любопитство, слизайки надолу по брега към фара.
Изведнъж тя спря и се ослуша. Плач на дете достигна до слуха й. Тя трепна. Неизразимо чувство на радост запърха в душата й. В нея заговори майчиният инстинкт.
Писъците идваха от една малка къщичка, разположена оттатък пътя.
Ирма разбра, че това бе нейното дете. Къщичката принадлежеше на един въглищар. Самият той не беше вкъщи, а по всичко изглеждаше, че жена му също не беше там. Детето се беше събудило и плачеше за своята майка.
Ирма прекоси като мълния улицата. Надеждата я окрили и й вдъхна нови сили и мъжество.
Ръката й трепереше, когато натисна вратата, която не беше заключена. Ирма влезе без страх в къщата, потънала още в утринен полумрак.
Не срещна никого.
Отвори една врата.
— Лидия! — извика тя, обзета от неописуемо вълнение.
Детето я погледна и се хвърли в обятията й. Двете започнаха да се целуват бурно.
Ирма съобрази, че всеки миг можеше да влезе някой.
Бързо облече детето.
— Остави ме да вървя сама, мамо — каза то. — Аз мога да тичам. Искам да тичам бързо, за да избягаме оттук по-скоро, да избягаме от тези лоши хора.
Лидия хвана майка си за ръка.
В момента, в който Ирма се канеше да излезе с детето за ръка, на прозореца се показа лицето на една жена. Може би това беше жената на въглищаря. Тя носеше син воал.
Уплашена от внезапното й появяване, Ирма бързо излезе с детето от стаята. Пред нея се изпречи непознатата и извика:
— Къде искаш да отведеш детето? Искаш да го откраднеш ли?
И тя се спусна да изтръгне Лидия от ръцете на майка й. Момиченцето обаче здраво се хвана за майка си и завика:
— Мамичко, вземи ме със себе си!
— Не чувате ли, това дете е мое! — извика Ирма и взе Лидия на ръце.
— Тук живее един въглищар с жена си. Детето трябва да стои тук, докато се върнат. Ти не можеш да избягаш с него.
Тя се опита да изтръгне детето от ръцете на майката.
— Коя сте вие? — извика Ирма решително, като притискаше силно Лидия.