— Аз не съм помагала никому.
— Не е вярно. Не е възможно мъжът ми сам да отвлече Ирма. Вие сте му помогнали. Това е повече от очевидно.
— Не, казвам ви истината, миледи.
— Тогава лудата трябва да е станала невидима, за да може да излезе оттук.
— Че болната е изчезнала, това е истина — съгласи се Вики. — Но аз нямам ни най-малка представа как е станало това.
Намеси се и доктор Джеферсън.
— Мисис Гулд, ако тази болногледачка нямаше зад себе си толкова дългогодишна вярна и безупречна служба, аз наистина щях да повярвам в съучастничеството й. Но…
— Как тогава е могла така добре пазената мисис Норт да избяга?
— Обяснете, Вики — каза Джеферсън.
— Болната беше в уединена килия.
— И само ти я наблюдаваше, нали?
— Да, но тази сутрин намерих вратата на килията й отворена.
— Но за мен това е необяснимо, Вики — извика Джеферсън. — Как е възможно вратата да се отвори сама и лудата да излезе както от стаята, така и от двора.
— И аз не мога да си обясня — каза Вики.
— Само един изход ли има дворът? — попита Мери.
— Има още един, но той се отваря много рядко.
— Ясно е, че някой от съучастниците е пропуснал мисис Норт именно през този втори изход — каза Мери. — Освен ако лудата все още не се крие някъде в двора.
— Пазачите претършуваха всички ъгли, но не намериха нищо.
— Само ти ли имаш ключове за отделението, където е била Ирма? — обърна се мисис Мери към надзирателката.
— Да — отговори последната.
— Тогава ти си се възползвала от тях, за да отвориш вратата.
— Вчера аз изгубих един от ключовете.
— Изгубила си го! А може би си се сдобила и с ключ от външната врата?
— Не, миледи, нямам такъв ключ.
— Мистър Джеферсън — каза решително Мери, — аз съм убедена, че пазачката е улеснила бягството на така наречената мисис Норт и че тя е била подкупена да извърши това. Погледнете я само: лошите мисли и алчността й са изписани на челото й.
Грозното, кокалесто лице на пазачката не трепна при тези думи.
— Погледнете я! — повтори Мери. — И кажете виновна ли е или не. За мен нещата се изясняват. Аз съм била измамена както от компаньонката ми, така и от Йохан Гулд.
— Мога да се закълна, мистър Джеферсън — каза Вики, — че нямам нищо общо с бягството на болната.
— Ние сме изправени пред една загадка — каза Джеферсън на Мери. — Аз съм отчаян. Това е първият такъв случай в моето заведение. Не мога да си обясня начина, по който е станало бягството даже ако допусна, че надзирателката е проявила небрежност, като е изгубила ключа. От двора на моята болница е невъзможно да избяга някой.
Мери разбра, че не може да се добере до никакви сигурни факти относно дамата със синия воал, защото както и да размисляше, безспорно оставаше едно: че Ирма е избягала или е била отвлечена от заведението на доктор Джеферсън.
Но кой би я отвлякъл?
Съществуваха две възможности. Или жената със синия воал е любовница на Гулд и като негова съучастница го крие в къщата си, или това беше самата Ирма. Мери трябваше да докаже едно от двете предположения и да се бори срещу една от тези жени, която и да е тя.
Кулата на фара
Ирма и детето влязоха във фара, съкрушени от умората и напрежението. Надяваха се, че ще намерят убежище. Не се виждаше никой, но Ирма все още вярваше, че ще намери пазача на кулата и че той няма да й откаже помощ.
Като затвори вратата, тя чу стъпките на онази, които я преследваше. Трябваше бързо да се скрият. Ирма бутна една врата и влезе в стая, където имаше едно легло, по всяка вероятност на пазача.
Нямаше никой.
Ирма помисли, че пазачът се е качил в кулата. Тя притисна детето и тръгна нагоре по стълбата. Краката й трепереха. Силите я напускаха. Чрез върховни усилия тя успя да стигне до една площадка, на която имаше две врати. И двете бяха затворени. Стълбата просто свършваше пътя, макар че до върха на кулата и до самия фенер имаше още разстояние.
Двете не можеха повече да се изкачват.
Ирма отвори едната врата и влезе в малко помещение, в средата на което се виждаше някакъв капак. Една врата водеше към галерията в горната част на кулата, обградена с железни решетки. Тя беше полуотворена.
В мига, в който Ирма се канеше да влезе през тази врата, навън по каменната стълба се чу шум от стъпки. Това сигурно беше жената, която ги преследваше. Обзета от тази мисъл, Ирма пусна детето на земята, върна се към предната врата и бързо я заключи. Така жената не можеше да влезе. Ирма се надяваше, че ще може да вика за помощ от външната галерия на кулата и че хората, които евентуално щяха да се отзоват, щяха да повярват на думите й и да я отърват от преследвачката.