„Любезни ми, неверни съпруже,
Безнадеждността слага перото в ръката ми. Излъгана и изоставена от теб, аз съм сама на този свят, принудена да се боря с неволята. Какво направи ти с мене! Бях невинна и неопитна, вярвах ти сляпо. Не можах да ти поднеса онова богатство, което баща ми притежава. И ти веднага ме захвърли. Сега съм бедна като просякиня. Напразно молих баща си да ме прибере. Изпъди ме, за да ме накаже за голямата ми любов към теб. Добри хора ме съжалиха и ми помогнаха да дойда в Америка, за да те търся. Сега аз гладувам, а ти тънеш в охолство. Какво направи от мене, Артур! От тази, която те обичаше до полуда! Въпреки всичките страдания, които ми донесе, аз пак не мога да се откажа от теб заради любовта, в която ти се клех. Сега те моля: откажи се от другата и се върни при мен. Готова съм да ти простя всичко!
Искам да съм при теб!
Приеми ме в къщата си като компаньонка на жена ти. След време, когато ме сравниш с нея, ти ще ме оцениш и ще се върнеш при мен. Тогава ще дойдеш в прегръдките ми и аз ще ти простя, напълно ще ти простя, и пак ще заживеем заедно и щастливо. Не бива да си мислиш, че ще те издам или ще се разкрия пред жена ти. Мнимата ти съпруга няма да разбере, че аз съм истинската ти жена, поверена ти от бога, освен ако ти сам се покаеш и сърцето ти отново възвърне истинската си любов към мен. Остави ме да преживея под твоя покрив само една година! Ако през това време не съумея да спечеля чувствата ти, ще те оставя на другата, ще се откажа от всичките си права и ще отида някъде надалече, за да не нарушавам щастието ти.
Ще изпълниш ли желанието ми, Артур, което ще реши и твоята, и моята съдба? Вярвам, че няма да откажеш — имам средства да те принудя. Знаеш, че двубрачието е наказуемо. Изпълни желанието ми. Утре следобед ще се представя в дома ти и ще предложа услугите си на мнимата ти съпруга. Ти ще се погрижиш да бъда приета от моята съперница. След това борбата за правото на любов може да започне!
Щастлива
Часовникът на Сити Хол, общинското управление на Ню Йорк, показваше пет часа следобед, когато един хубав, елегантно облечен мъж крачеше към въздушната железница, бързайки към дома. Външността му показваше, че принадлежи към висшето общество. Походката му беше горда.
Йохан Гулд — така се казваше той — имаше самоуверен вид, защото вярваше, че притежава всичко, което му е необходимо. Беше красив. Съпругата му беше едно от най-хубавите и богати момичета на града, дъщеря на мултимилионера Шмит. Той притежаваше чудесна къща с всякакъв разкош, какъвто човек може да измисли; красиви коне от най-добрата порода; с една дума, от живота, който той водеше в своята вила на Клинтън Стрийт, нямаше какво повече да се желае.
Въпреки това този човек, на когото завиждаха хиляди хора, не изглеждаше напълно щастлив. Той често гледаше втренчено пред себе си, а върху челото му падаше сянка на меланхолия.
Мъжът застана на площадката на железопътната станция. Изведнъж се сепна. Някой бутна в ръката му някакво писмо. Той се обърна сърдито, но не можа да разгледа човека, който беше направил това, защото той се смеси с тълпата. Понечи да хвърли малкото писъмце, мислейки, че става дума за просия, но любопитството му надделя. Той отиде встрани, отвори плика и се зачете. Още от първите редове лицето му пребледня и ръцете му затрепериха.
Писмото беше от изоставената от него жена. Йохан Гулд беше не друг, а Артур. Той прочете писмото, което Ирма беше написала, но не можа да стигне до края му.
„Господи!“ — въздъхна той съкрушен, почувствал се разкрит. Жената, която беше напуснал и излъгал, го беше проследила.
Тя знаеше всичко.
По челото му изби пот. Не можеше по никакъв начин да се върне при онази, която го чакаше в дома му. Обзе го ужас от жената, която се смяташе за негова единствена законна съпруга. Сега не можеше да се появи пред нея — толкова разстроен и развълнуван. Той бързо напусна чакалнята и излезе навън. Писмото, което се намираше в джоба му, за един миг го беше смъкнало от блаженото небе. Когато остана сам, той го прочете докрай.