— Не, мисис! — отвърна метисът и тя разбра, че той казва истината. — Бившият ми господар много пъти е писал на съпругата си, че детето е при него, но това беше една от неговите многобройни лъжи. По този начин искаше да я накара да се върне при него.
Това беше новина, която зарадва много Мери.
— Сега ви моля да ме последвате! — каза Хосе.
Мери направи знак на Шелер да дойде с нея. Метисът тръгна пред тях и скоро стигнаха до входа на някаква пещера. Мери влезе след Хосе и видя един мъж с вързани ръце и крака, осветен от лъчите на залязващото слънце. Тя го позна веднага. Това беше Артур Норт, мъжът, който я беше завел пред олтара. Мери се приближи бавно към него. Дочул шумоленето на роклята й, той бързо се обърна.
— Ти ли си, Мери? — извика Норт, невярващ на очите си.
— Аз съм, нещастнико! Дойдох да ти потърся сметка! Искам да се срещна още веднъж лице в лице с убиеца на баща ми! Какво ти стори добрият човек, че заби ножа си в гърдите му? Не те ли обсипа с добрини, ще откажеш ли отново това долно престъпление?
— Цяла верига от фатални обстоятелства са причината за това нещастие.
— Нещастнико, дори и пред смъртта си ли искаш да лъжеш?
Норт погледна плахо към метиса, който се беше изправил до една скала наблизо.
— Това не беше предумишлено убийство. Причината бе страстта ми към картите. Една вечер загубих всичко, стигнах до просешка тояга…
— Защо не се довери на баща ми? — прекъсна го Мери.
— Направих го — отвърна престъпникът. — Същата нощ отидох при него, намерих го в спалнята му и му разказах всичко, като искрено се разкаях. А този скъперник ми отговори, че бил решил вече да не ми дава нито цент!
— Не хули покойния ми баща! — извика гневно Мери. — Той беше добър и състрадателен. Доказвал го е много пъти с даренията, които правеше за бедните.
— Обаче на мен не ми помогна. Молих го, обещавах му, че е за последен път, защото на следващия ден трябваше да изплатя дълга си. Той ме изгони и тогава…
— Продължавай! — простена Мери.
— Тогава ме обзе онзи гняв, който помрачава разума ми и който често ми е причинявал нещастия. Хвърлих се върху него и забих ножа си в сърцето му.
Мери изпищя и закри лицето си с ръце.
— След това се разкайвах за престъплението си, но вече беше късно…
— Спести ми оправданията си! Нищо не може да оневини това гнусно дело! — извика Мери. — Черната ти душа не се е спирала и пред най-ужасното престъпление.
— Но разбери, на следващия ден трябваше да изплатя дълга си!
— А как ще обясниш това, че при такава жена с ангелска душа, каквато е Ирма, ти не се подвоуми да заведеш и мен пред олтара?
Тръпка разтърси тялото на престъпника.
— Имаш право! — промълви той. — Не трябваше да напускам Ирма. Ако тя беше при мен, много неща не биха станали.
— Кажи ми какво ти направи Ирма, че я остави, и то с болното дете? Остави я в такава страшна мизерия!
— Горчиво се разкайвам за това! — каза печално Норт. — Да, аз сгреших и съм виновен пред бедната жена. По-късно бях готов да дам всички земни богатства, само да я притежавам отново. Но когато живеех с нея, моята страст към парите ме подтикна да я напусна, за да спечеля милионите, за които мечтаех.
— А в това време нещастната ми приятелка е трябвало да проси!
— Аз не съм искал това. Но като не я виждах, образът й постепенно се заличи от сърцето ми и аз рядко си спомнях за нея.
— По-добре си признай, че никога не си я обичал! — извика Мери. — Нещастната жена, както и всичките ти други жертви, е била само една прищявка за теб, средство за постигане на престъпните ти цели.
— Не, това не е истина! — извика пламенно Норт. — Истината е, че винаги съм я обичал, любовта ми към нея никога не е угасвала.
— Ако не беше я склонил да напусне бащиния си дом, тя нямаше да изтърпи тези безкрайни страдания. Това също е доказателство за подлия ти характер. Майка й умряла от мъка по нея, а баща й не я приел в дома си, когато в студа, с детето на ръце тя отишла да го моли за прошка и подслон.
Норт тежко въздъхна, а Шелер и Хосе го изгледаха гневно.
— Когато граф Фон Хоенщайн се разкая за строгостта си, беше много късно — продължи Мери, — защото единствената му дъщеря беше заминала да търси мъжа, който я беше напуснал. Любовта й помогнала да прекоси океана и да го намери — но как? С друга жена, потънал в богатство и разкош. Можеш ли да оправдаеш тази постъпка, която и най-големият подлец не би сторил?