— Мери, прости ми! — стенеше ужасен Норт. — Мери, помогни ми… аз…
Ужасен вик прекъсна думите му, защото метисът беше ударил коня с камшика и изплашеното животно полетя като стрела в нощта.
— Какво направихте? — извика Мери. — Спасете го, не го оставяйте да умре от такава ужасна смърт!
Метисът остана неподвижен и мълчалив, сякаш тези думи не бяха отправени към него.
Видяха как конят премина, препускайки, през прохода и побягна из прерията. Чуха се далечни викове за помощ, които бавно заглъхнаха. Шелер погледна към Хосе, но метисът беше изчезнал.
— Да си вървим, мисис! Никой вече не може да помогне на този нещастник. Жалко е, че получи наказанието си от ръката на отмъстителния метис, а не от правосъдието.
— Чувате ли нещо? — прекъсна го Мери.
— Това са вълци, мисис — обясни Шелер, след като се поослуша. — Те ще изпълнят присъдата на Хосе. Да напуснем по-бързо това зловещо място!
Като се настани във файтона, Мери се обърна към Шелер:
— Искам да ви помоля за една услуга! Не разказвайте на никого за това, което се случи, защото, ако Ирма научи за страшния край на Норт, ще бъде съкрушена. Нека да пощадим тази изстрадала жена!
— Напълно съм съгласен с вас, мисис! — отговори Шелер и подкара конете.
На следващата сутрин Шелер закара двете приятелки до съда, защото бяха призовани да свидетелстват за случилото се пред затвора. Един разсилен ги заведе при следователя. Въпреки че вратата на съседната стая беше затворена, до тях достигаха възбудени мъжки гласове. Там бяха членовете на съда, вбесени от бягството на Норт. Следователят още не беше задал и първия си въпрос, когато в стаята отново влезе разсилният и каза:
— Мистър, дойде един мъж, който твърди, че има сведения за избягалия престъпник.
— Какво? — сепна се следователят. — Доведи го веднага!
От другата стая изглежда също бяха научили новината, защото няколко мъже оттам дойдоха в стаята. Вратата се отвори и влезе някакъв мъж с вид на търговец на коне. Едната половина на лицето му беше превързана. Той свали широкополата си шапка и я постави на стола, като скри под нея едно вързопче, което носеше със себе си. След това се приближи към масата на следователя.
— Имали сте някакво известие за избягалия престъпник? — нетърпеливо забеляза следователят.
— Да — отговори непознатият, като се огледа малко неспокойно. — Даже го видях.
— Къде?
— Недалече оттук — отвърна мъжът.
— Тогава кажи къде, за да изпратим полицаи да го заловят.
— Няма нужда, защото аз го донесох със себе си.
— Да не си дошъл да ни се подиграваш? — запита строго следователят.
— Не, мистър, ще се убедите, че казвам истината. Но бих желал да ми кажете каква е наградата за залавянето му?
— Двадесет хиляди долара, ако бъде предаден жив, и десет хиляди за главата му.
— Тогава погледнете! — каза непознатият бавно.
Всички погледи се отправиха към този чудак, който се отправи с бавни крачки към стола, на който беше сложил шапката си, и взе вързопчето под нея. Занесе го на масата и го развърза. Всички неволно извикаха от ужас. Пред тях лежеше човешка глава. По обезобразеното лице личеше, че притежателят й бе претърпял страшни мъки, преди да умре.
Смъртта беше изменила до неузнаваемост чертите на красивото някога лице на Норт. Изцъклените очи му придаваха ужасяващ израз, затова повечето от присъстващите извърнаха глави.
— Къде направихте това страшно откритие? — попита един от съдиите.
— В един проход, недалеч от Тусон, след като разгоних глутница вълци, насъбрали се край трупа.
— Дали това е наистина главата на престъпника? — усъмни се някой.
— В това можем да се уверим веднага — каза един от съдиите, взе вързопчето с главата и излезе в коридора, където временно бяха изведени двете жени.
След малко се чу сърцераздирателен писък. Не беше овладяла нервите си Мери, пред която съдията отвори най-напред кърпата.
— Господи — извика тя, потресена от гледката, — това е главата на съпруга ми.
Щом чу писъка й, Ирма, която стоеше малко встрани, веднага отиде при нея. Когато и тя видя съдържанието на кърпата, от която сякаш я гледаха заканително две мъртви очи, тя не можа да издържи и припадна в ръцете на Мери.