— Утре около обяд.
— Това значи, че ще трябва да пренощуваме в гората? — попита разтревожен Шелер.
— Не, мистър — отговори файтонджията. — Докато се стъмни, ще стигнем в полето, а там може да пътуваме и през нощта.
След няколко часа започна да се мръква, но гората все още не свършваше. Шелер с тревога забеляза, че файтонджията не познаваше местността, през която минаваха, защото често спираше и се оглеждаше недоумяващо. Шелер не можа да се стърпи и запита неспокойно:
— Какво значи това? Виждам, че ти не знаеш къде се намираме.
— Дявол да го вземе! — изруга файтонджията. — Много пъти съм минавал по този път, но сега ми се струва, че погрешно съм се водил по върховете на планините.
— Ти си говедо, и при това от най-големите! — извика ядосан Шелер.
— Шелер, какво има, загубихме ли се? — попита Ирма с уплаха в гласа.
— Не вярвам да има подобна опасност, защото планините, в чието подножие е гарата, са пред нас. Но през нощта не можем да се оправим, затова ще нощуваме в гората.
Файтонджията все още продължаваше да се оглежда, не знаейки накъде да тръгне.
— Хайде, карай, да можем поне да излезем от гората! — подкани го строго Шелер.
— По-добре да останем тук, мистър! — отговори той. — Страхувам се да не се отдалечим от гарата. През деня ще ми бъде по-лесно да се оправя, защото ще се кача на някое високо дърво и ще разбера къде се намираме.
— Аз смятам, че е по-добре да тръгнем! — упорстваше Шелер.
— Между нас да си остане, мистър, но местността не е много сигурна! — прошепна тихо файтонджията.
— Я престани с тези глупости! Защо не ми каза това, преди да тръгнем? Хайде, карай, за да излезем от гората!
Файтонджията неохотно се подчини, но след няколко минути отново спря конете.
— Какво има пак? — ядоса се Шелер.
— Тихо, нищо ли не чувате? — прошепна файтонджията.
Шелер се ослуша и долови приближаващ се конски тропот.
— Сигурно са други пътници, от които ще можем да разберем дали сме в правилна посока — каза той, като видя група конници между дърветата.
— Не са пътници, а бандити! — отговори файтонджията.
Ирма неволно извика.
— Не се страхувайте, графиньо! — каза Шелер и извади един револвер от джоба си. — Юнона, приготви и ти револвера си — обърна се той към негърката, която гледаше към конниците.
— За бога, скрийте револверите си! — помоли файтонджията. — Те са най-малко десет или дванадесет, въоръжени до зъби. Ако стоим мирно, вярвам, че ще се отървем само с откуп.
— Добре, ще направим както казваш — съгласи се Шелер, защото разсъди, че файтонджията има право.
Конниците, десетина млади мъже в каубойски дрехи, наобиколиха файтона и насочиха револверите си към пътниците.
— Всяка съпротива е излишна! — извика строен младеж, впил с възхищение очите си в Ирма.
— Този е Тексасеца Джони, главатарят им! — прошепна файтонджията на Шелер. — Хубаво ще ни изцеди, но иначе е джентълмен, ще ни остави, колкото ни е необходимо за пътя.
— Не се страхувайте! — каза любезно младежът на Ирма. — Ние не сме бандити, които ограбват безмилостно пътниците. Вземаме само колкото ни е нужно, за да посрещнем нуждите си.
Думите си той придружи със сваляне на шапка. Едва сега Ирма можа да види красивото му лице, опърлено от слънцето.
— Благоволете да ми дадете портфейлите си и всички бижута, които имате! — любезно заповяда главатарят.
Файтонджията не чака втора покана. Веднага бръкна в джоба си и даде парите, които имаше в себе си. Шелер даде портфейла си, чието съдържание не беше голямо, защото той беше превел парите си чрез една банка в Ню Йорк. На Юнона не обърнаха внимание, защото никой не можеше да помисли, че една негърка може да има пари. Това беше добре за Ирма, защото значителна сума от парите й съхраняваше негърката.
— Къде отивате? — попита главатарят.
— В Германия — отговори Шелер.
— Тогава навярно имате билет до Ню Йорк — усмихна се младежът. — Ще ви оставя петдесет долара за разноски по пътя. Вярвам, че ще ви стигнат.
Шелер остана учуден от тази постъпка на бандита, защото си мислеше, че няма да му оставят и един цент. На файтонджията също бяха върнати няколко долара. След това главатарят се обърна към Ирма, която се беше посъвзела от обзелия я страх.
— Ще ми позволите ли, мисис? — запита вежливо Тексасеца Джони, вземайки портмонето от ръката на младата жена. Тя посегна да свали и медальона си.