Преди Ирма да отговори, главатарят направи знак на Юнона да го последва и излезе от стаята. Ирма седна на един стол. Отчаянието й беше безгранично. Струваше й се, че никога няма да се спаси от злата съдба, която я преследваше. Вече се виждаше в родината си и изведнъж попадна в ръцете на бандитите, от които нямаше да се отърве лесно. Така, потънала в мисли, дочака Юнона. Тя се върна с няколко блюда и бутилка вино и ги сложи на масата.
— Какви ли опасности ни чакат още? — въздъхна Ирма.
— Не се тревожи излишно, мисис! Юнона няма да позволи на никой да се приближи до мисис, докато сме тук — отговори преданата негърка.
— Поне да знаех защо ме доведоха тук? Тази мисъл не ми дава покой.
— Тези проклетници няма да направят нищо лошо на мисис. Те не искат нищо друго, освен да вземат повече пари.
— Но аз им дадох всичко, което имах.
— Това е вярно, но те веднага разбраха, че имат работа с благородна дама, и сигурно се надяват да вземат голям откуп за мисис.
Ирма погледна учудено Юнона.
— Бандитите често постъпват така — продължи негърката. — Сега мисис трябва да хапне нещо, защото не е яла от сутринта. Яденето, което ми дадоха, ми се вижда вкусно. Чудно е, че в такова пусто място има така добре обзаведена къща. Значи бандитите не живеят никак бедно.
— Главатарят сам ли ти даде храната? — попита Ирма.
— Не. Той ме заведе в една стая, където беше оставено предварително сготвеното ядене. Аз трябва да отивам всеки обед и вечер в същата стая, за да вземам храната. Уверена съм, че в тази къща има и други жени, защото не мога да повярвам, че бандитите приготвят такива вкусни ястия.
Ирма похапна малко, но страхът все още не я напускаше напълно. Въпреки че беше смазана от умора, не се реши да легне. Най-накрая, след настоятелните молби на Юнона, се съгласи да си почине. Негърката заключи всички врати и остана да бди до леглото на обичната си господарка, но никой не наруши спокойствието им. В тази уединена сред гората къща се беше настанила тягостна тишина. Негърката заспа едва призори.
На следващия ден около обяд Юнона съобщи на Ирма, че главатарят на разбойниците желае да разговаря с нея. След малко той влезе в стаята, поздрави любезно и попита:
— Искате ли да разберете защо ви доведох тук?
Ирма кимна с глава. В очите й можеше да се прочете тревогата, която я измъчваше.
— Преди това ще ви помоля да ми отговорите на няколко въпроса! Вчера ми казахте, че отивате в Германия. Ще ми кажете ли при кого точно?
— Връщам се при баща си — отговори Ирма.
— Как е името на баща ви?
— Граф Фон Хоенщайн — отговори спокойно Ирма.
— Значи не съм се излъгал. Прецених още в самото начало, че пред мен стои дама от висшето общество. Понеже баща ви е благородник, аз се надявам да плати приличен откуп за свободата на дъщеря си.
Ирма пребледня. Тя не се съмняваше нито за миг, че баща й ще плати исканата сума, но мислеше за страданията, които тази вест щеше да му причини.
— Трябва да се обърна към баща ви, за да поискам откупа — продължи разбойникът. — А за това ще трябва повече време. Нямате ли някой роднина в, Америка?
— Не, татко е единственият ми роднина, единственият ми близък човек.
— В такъв случай ще мине най-малко месец, докато ви освободя, защото толкова време ще трябва, докато пристигнат парите.
Това обяснение натъжи много Ирма, но тя не можеше да направи нищо, за да облекчи участта си.
— Ако обичате, седнете на масата, за да ви продиктувам едно кратко писмо, което ще изпратим на баща ви.
— Да пиша на баща си? — възкликна Ирма с такова огорчение, че всеки друг би се трогнал, но не и закоравелият бандит. — Трябва ли да увеличавам мъките на скъпия си баща?… Боже, нима не съм изпила докрай чашата на моите страдания!
— Успокойте се, мисис! Твърдо съм убеден, че баща ви ще плати на драго сърце искания откуп. Когато получа парите, ще ви заведа веднага до най-близката гара, откъдето ще можете спокойно да продължите пътя си. Тук са престоявали доста благородници, но никой не се е оплакал, че е бил третиран лошо. Аз не позволявам на никого да оскърбява пленниците ми!
След като разбра, че всяка съпротива е безполезна, Ирма седна зад масата и взе перото. Тексасеца Джони се приближи до нея и попита:
— Готова ли сте, мисис?
Ирма кимна.
— Добре, пишете!
„Мили татко!