Разбойникът повдигна рамене.
— Това не мога да ви кажа, мистър. Чул съм, че зданието съществува от много години и отвътре е мебелирано доста луксозно. Поне така са ми разправяли, защото не съм влизал във всички помещения.
— Пазят ли се входовете нощем? — продължи разпита Роджър.
— Да, двама души стоят на пост горе на височината.
— Така… така! Вижда се, че и вие бяхте на пост, когато ви изненадахме?
— Да. Трябваше да наблюдаваме дали не идва някой от гарата. Тексасеца Джони никога не занемарява бдителността си.
— А кога трябваше да се върнете?
— Тази нощ, мистър.
— И каква е паролата, за да ви пуснат караулите?
— Паролата е „Враната грачи“.
— Добре. Сега ще разбера дали си ми казал истината. Шелер, пазете няколко минути пленника!
Храбрият Шелер се приближи, гледайки така заплашително пленника, че изплаши до смърт и без това стреснатия младеж. Роджър отиде при Макнийл, който разпитваше другия бандит.
— Е — попита го той, — какво научи?
— Въпреки че е млад, този бандит е много твърд — отговори ядосано агентът. — Той твърди, че бандата им наброявала сто човека. И другите му показания са все такива преувеличени, така че не вярвам в нищо, което разказа досега.
— Каза ли ти паролата?
— Да, паролата била „Вълкът вие“ — отговори Макнийл. — Това е единственият удовлетворителен отговор, който можах да изтръгна от него.
— И този отговор не е верен — отвърна Роджър за голямо разочарование на своя подчинен. — Остави го на мен, аз ще го накарам да запее друга песен!
Като каза това, Роджър се приближи до бандита и допря цевта на револвера до челото му. Тръпки полазиха по тялото на младежа, като усети хладината на смъртоносното оръжие.
— Ще ти задам само два въпроса, моето момче — процеди тихо полковникът. — Само те предупреждавам, че ако излъжеш и сега, миг след това си мъртъв. Приятелят ти излезе по-умен от теб и си призна всичко. И така, кажи ми колко души има още Тексасеца Джони?
— Седем — промълви неохотно бандитът.
— А каква е паролата? — зададе втория си въпрос Роджър, като натисна дулото на револвера в челото му.
— „Враната грачи“ — побърза да отговори младежът.
— Имал си късмет, момче! — каза Роджър и прибра револвера си.
След това се обърна към Макнийл и каза:
— Сега ще завържем тези двамата за едно дърво и ще си починем няколко часа, защото заслужаваме почивка след такова напрежение. Ако ни върви, както досега, графинята ще бъде свободна още тази нощ!
Нощта се беше спуснала над гората. Извилият се вятър огъваше върховете на дърветата, които стенеха като живи същества. Скоро се изви буря, която зафуча с хиляди гласове. Те се блъскаха в скалите и ехото им отлиташе надалече. Чуваха се трясъци от пречупени дървета.
Но тази стихия не можеше да спре тримата смели мъже. В този миг те преминаваха един от най-трудните проходи. Напредваха по една тясна пътека, често препречвана от паднали дървета. Широките наметала, с които се бяха загърнали, ги правеха неузнаваеми, а шапките с широки периферии закриваха напълно лицата им. Това облекло, накитените коне и дулата на револверите целяха да покажат, че това са хора от бандата на Тексасеца Джони. С тази маскировка Роджър, Макнийл и Шелер се надяваха да проникнат в скривалището на бандитите и да освободят Ирма.
— Проклето време! — извика Шелер, който едва се крепеше на седлото.
— Напротив, идеално е за осъществяването на нашия план! — възрази Роджър.
— Учудвам се, че конят ви върви така сигурно и спокойно в такова време — каза Шелер, гледайки със завист коня, който яздеше Роджър.
Разбойникът не беше излъгал, като посъветва полицейския шеф да се довери на животното. Конят се движеше спокойно по познатата му пътека, без да се препъне нито един път. Роджър беше уверен, че с негова помощ скоро щяха да се доберат до скривалището на бандитите. Най-после стигнаха до една долина, където вятърът беше по-слаб.
— Изглежда, че скоро ще намерим гнездото на горските пиленца! — каза, смеейки се, Шелер на Макнийл.
— Тихо! Нито дума повече! — прошепна той. — Оставете полковника да ни води. А сега си дръжте устата затворена, защото ми се струва, че сме близо до леговището на звяра!
Шелер се подчини, но обзелото го настроение му помагаше да не обръща голямо внимание на неприятното време.