В онези години тръгващите от Ню Йорк параходи към Европа плаваха обикновено в две посоки: към Англия и към Франция. В Англия три пристанища служеха за изходни пунктове за трансатлантическо плаване: Портсмут, Брайтън и Суонзи. Във Франция това бяха Хавър и Сен Назер. От Ню Йорк потеглящите параходи следваха посока южно от Нова Шотландия към Ирландия, като правеха малък завой, за да избегнат големите ледени планини, след което се спускаха откъм Гренландия и после малко на юг към Ламанша.
Тази сутрин Ирма се събуди от бученето на морето и силното клатене на парахода. Тя на драго сърце би се качила на палубата, защото самотата в каютата й тежеше и увеличаваше страха й от приближаващата буря. Капитанът на парахода беше забранил строго на пътниците да излизат на палубата в бурно време, защото се боеше, че ще им се случи някое нещастие.
Скоро в каютата й дойде Роджър и по загриженото му лице тя разбра, че силният циклон може да причини доста неприятности. Въпреки опитите си, той не успя да успокои напълно Ирма, защото от силното клатушкане и грохота на вълните тя разбираше, че надигащата се буря може да се окаже фатална. Ураганът, без да отслаби силата си, продължи през целия ден. Дори капитанът призна, че за пръв път е изненадан от такава силна буря. По загрижените лица на старите моряци можеше да се разбере, че положението е сериозно. Капитанът и офицерите на командния мостик се вързаха с въжета, за да не бъдат отнесени от големите вълни, които заливаха парахода. Кормчията гледаше мрачно облаците и вълните, които се издигаха като планини и се разбиваха в стените на парахода. Въпреки че не продумваше нито дума, по изопнатите черти на лицето му можеше да се види безпокойството, което го беше обзело. Ако бурята продължеше още няколко часа, положението на кораба щеше да стане трагично.
В този миг бурята бушуваше и далече на изток, край замъка на Фон Хоенщайн, като свеждаше ниско клоните на дърветата и разнасяше из въздуха снега от тях като сребърна мъгла. Тук бурята бе продължила цяла нощ, едва на сутринта се беше укротила. Силният студ, който се беше спуснал, покри с фантастични ледени цветя прозорците на средновековния замък.
Но той не можеше да проникне в удобните и добре затоплени стаи на замъка, в който се намираха старият граф Адалберт Каспар Хелмут фон Хоенщайн и неговата хубава внучка Лидия, която се радваше на ледените цветя по прозорците, които блестяха чудно, озарявани от слънчевите лъчи. Графът продължи прекъснатия разговор за скорошното пристигане на Ирма, който Лидия много харесваше, защото се отнасяше за любимата й майка. Момиченцето едва сдържаше нетърпението си да я види от деня, в който бе разбрало, че тя скоро ще се върне. Събудеше ли се от сън, първата му мисъл беше за нея, а вечер я споменаваше в молитвите си.
Графът беше отстъпил пред молбите на Лидия да говори за майка й, за близкото й завръщане и за подаръците, които щеше да й донесе. В този момент влезе Йохан и предаде на графа чантата, в която получаваха пощата. Той я отвори и изведнъж трепна от радост. Не! Нямаше никакво съмнение. Адресът на едно от писмата беше написан от ръката на любимата му дъщеря.
— О, Господи! Благодаря ти, Господи! — прошепна разчувстван графът. — Най-после ще разбера кога ще притисна до сърцето си моето скъпо дете.
Той скъса плика и разгъна с треперещи от вълнение ръце писмото, но изведнъж изстена глухо, а очите му се впиха във фаталното послание. Стоя така доста време, докато дойде на себе си от неочакваното душевно сътресение. Мрачни мисли го обзеха при мисълта, че дъщеря му е в ръцете на безмилостни бандити. Бавно остави ужасното писмо, в което дръзкият разбойник се заканваше да убие графинята, ако не получи навреме откупа. Графът разбираше, че и най-малкото забавяне би могло да докара непоправимо нещастие. В отчаянието си той си спомни за полковник Роджър. Този великодушен мъж, който беше закрилял дъщеря му — само той би могъл да се притече на помощ на нещастната Ирма. Графът реши да изпрати исканите пари на него, за да може той да я освободи. След половин час Ернст препускаше към града, за да изпрати телеграфически пари на полковника. Графът молеше Роджър да изтегли парите за откупа от една банка в Ню Йорк, която имаше делови контакти с неговата банка. Дори ако бандитът беше поискал десет пъти по-голяма сума, старецът би я дал на драго сърце, за да спаси живота на дъщеря си.