Часовете, които изминаха, след като Ернст отиде да изпълни нареждането, бяха много мъчителни за графа, защото неизвестността го измъчваше ужасно и хиляди мрачни мисли минаваха през главата му. Той се разхождаше нервно из стаята, очаквайки да получи уверение, че телеграмата е изпратена по най-бързия начин. След няколко часа преданият слуга влезе в покоите на господаря си.
— Предадена ли е телеграмата на полковника? — запита нетърпеливо графът запъхтяния от бързане Ернст.
— Не, господарю! — отвърна едва дишащият прислужник. — Ето отговора на американското телеграфно управление.
— Какво? Телеграмата не е предадена? Какво означава това? — извика Фон Хоенщайн, като едва не изгуби съзнание. Въпреки това намери сили да вземе листа, който му подаде Ернст, и прочете:
„Получателят отсъства от града“.
— Боже господи — въздъхна тежко графът, — единственият човек, който може да помогне на детето ми, да отсъства точно в този съдбоносен час!
Граф Фон Хоенщайн беше толкова изненадан от отсъствието на Роджър, че не се опита да узнае накъде бе заминал полковникът. В главата му тежеше само мисълта, че часовете отлитаха бързо и приближаваха Ирма към смъртта. Тогава той реши да изпрати телеграма до губернатора на Ню Йорк и да го помоли за помощ, като му заяви, че е готов да я заплати на всякаква цена. Той молеше да се отиде веднага в Сонора, откъдето е изпратено писмото, като парите за откупа бъдат изтеглени от банката от полковник Роджър. Също така настояваше да го уведомяват за хода на операцията по освобождаването на дъщеря му.
— Ти си доста уморен — обърна се той към Ернст. — Ще трябва да изпратя някой друг от слугите.
— Ще отида дори ако трябва да яздя цяла нощ! — каза слугата с трогателна готовност.
Няколко минути след това Ернст отново потъна в снежната виелица.
Съобщението, че младата графиня е попаднала в ръцете на бандитите, се разнесе светкавично из замъка. Слугите разтревожено коментираха страшната вест. Граф Фон Хоенщайн сновеше из великолепните помещения на замъка, съкрушен от изживяния кошмар. Той постоянно виждаше пред себе си Ирма, заобиколена от бандитите, заплашвана със смърт, докато той, нейният баща, е безсилен да й помогне. Ернст все не се връщаше и графът започна да губи търпение. Заповяда да впрегнат шейната и скоро след това тя се плъзна по дебелия сняг. Но не можа да стигне далеко, защото срещна Ернст. Слугата веднага отиде при графа, който го гледаше с питащи очи.
— Този път телеграмата е предадена, ето потвърждението! Само че ще изминат още няколко дни, докато пристигне отговор от властите в Ню Йорк.
— Защо, какво е станало?
— Получи се съобщение, че има някаква повреда. Но в пощата ме увериха, че бързо ще бъде поправена, и след няколко дни ще получим желания отговор.
— Пак пречки! — въздъхна измъченият граф. — Като че ли всичко се е опълчило против мен, за да ми попречи да спася детето си. Всемогъщи Боже! Запази моята Ирма, върни ми я здрава и читава, защото няма да мога да преживея загубата й!
Като се върна в замъка, графът видя посърналите лица на верните слуги, които съчувстваха на обичания от тях господар. Само няколко дни преди това неговите обитатели очакваха с живо нетърпение завръщането на младата графиня, а сега се молеха на бога да запази живота й.
Само Лидия не знаеше нищо за ужасната участ, която грозеше майка й. Граф Фон Хоенщайн събра всичките си сили, за да може да скрие страданията си от нищо неподозиращото дете. Сърцето му се изпълни с мъка, когато детето заговори за коледното дърво, уверено, че обичната му майка ще си дойде преди започването на коледните празници. Старият граф също се беше надявал, че Ирма ще си дойде за коледните празници, защото беше получил телеграма от Тусон, в която тя му съобщаваше за завръщането си.
А каква печална Коледа го очакваше сега!
През тази нощ графът не можа да заспи. Измъчван от мрачни предчувствия, той гледаше портретите на прадедите си, които го наблюдаваха от стените и сякаш преживяваха нещастната съдба на старата благородна фамилия Хоенщайн.
Завръщането
Едно необикновено оживление цареше по улиците на спокойното друг път градче М. Въпреки суровия студ мъже с нахлупени до ушите калпаци, жени, загърнати в дебели шалове, обикаляха площада, а магазините едва побираха купувачите, надошли от близките села. Наближаваше Коледа, празникът на любовта и радостта, най-щастливият ден за децата, които очакваха с нескривано нетърпение много подаръци. Радостта от близкия празник се четеше в очите на всички.