— Трябва да тръгнем по дирите им — каза Роджър. — Норт е бил тук, бил е зад чифлика. Без съмнение жената със синия воал се е срещнала с него. Всичко е било подготвено. Но не мога да разбера ролята на мисис Хариета.
— Сега се убеждаваме, че суровите обноски на Линкълн към нея са заслужени, тя ги предизвиква — каза Бърнард. — Тя е подла. Зад гърба ни е влязла в преговори с Норт и жената и ги е скрила, вместо да ни ги предаде.
— Те не са успели да отидат надалече. Да се качим на конете и да ги догоним. Веднага се качвай, Макнийл. Бързо! — каза Роджър.
В нощната тъмнина
— Мълчи, Лидия, мълчи, детето ми — шепнеше Ирма на момиченцето си, което плачеше и се притискаше в нея уплашено. — Да бягаме оттук, иначе сме загубени.
— Мамо — промълви момиченцето и целуна майка си.
— Не плачи! Плачът ти ще ни издаде.
— Аз мога и да тичам, мамо — каза то по-успокоено.
— Добре. Ти имаш право.
Те забързаха, бяха толкова далече, че чифликът не се виждаше. Но накъде отиваха? Не се виждаше нито път, нито пътека.
— Само веднъж да се съмне! — въздъхна Ирма. После се ослуша. Нищо не се чуваше.
— Къде е чичо Роджър? — попита Лидия.
— Мило мое дете, полковникът не може вече да ни помогне.
— Да отидем при него. Той ще ни помогне.
— Обичаш ли го, дете мое?
— Много, мамо!
— Ние не знаем къде се намира той сега.
Ирма се просълзи. Чувствата й към Роджър се събудиха.
— Трябва да вървим, детето ми — пошепна Ирма, — докато намерим човешко жилище.
Изведнъж и двете чуха шум от стъпки. Показа се човешка фигура.
— Намерих те най-после — извика един мъжки глас.
Това беше Артур. Той я хвана за ръката.
— Не викай — каза той. — Тук никой няма да те чуе. Аз съм сам с тебе. Сега отново ти предлагам да избереш между страданията и светлия живот, който ти предлагам. Казах ти в червената воденица, че имам много пари. Трябва да дойдеш с мене, ще отидем на юг.
— Никога няма да те последвам.
— Виж, това са празни думи. Има нещо, което ни свързва. Това е детето.
Той се обърна към Лидия и промълви:
— Малко момиче, ти не ме познаваш, но от сега нататък ще знаеш, че аз съм твоят баща.
Той поиска да го прегърне.
— Не се допирай до детето ми. Не осквернявай невинността му.
— Детето не е само твое, а и мое.
— Назад!
— Ирма! Тя ще бъде твоя, но само изпълни желанието ми — молеше се настойчиво Норт и хвана жената за ръка. — Ти ще бъдеш моя, защото аз те обичам повече от всеки друг път. Излагам живота си ежечасно, само и само да те имам пак.
— Иди и се предай на онези, които те преследват, за да изкупиш престъплението си. Където и да избягаш, няма да можеш да се спасиш от ударите на съвестта. Аз те проклинам, ти си развратник, престъпник, ти ми опропасти живота. Твоето име не искам да нося, защото е презряно. Ако ме принудиш насила да те следвам, още в първия град ще те предам на властта, защото ти…
— Мълчи! — извика Артур заканително.
— Не искам детето ми дори да чуе, че ти си неговият баща.
— То не трябва да знае какво се е случило — каза той. — То ще бъде нашето щастие, когато заживеем в сигурност. Успокой се, Ирма. Аз не съм толкова страшен, колкото ти ме представяш. Ако съм бил несправедлив спрямо тебе, то вината не е само моя, а повече на нещастието, което ме направи беден. Ако не бях изпаднал в него, нямаше да те напусна, нито щях да извърша злодеянието в Ню Йорк. Но сега ние можем всичко да забравим. Ще отидем на юг, там никой не ни познава. Ще заживеем щастлив живот.
— Прави каквото искаш, това си е твоя работа. Но мене остави и забрави! Аз сама ще мога да се препитавам, ще гладувам може би пак, но с тебе няма да тръгна.
— Не говори така, Ирма, ти не знаеш какво правиш.
— Остави ме да си отида.
— Трябва да дойдеш с мене!
Тогава той я сграбчи с всичка сила.
— Не ме принуждавай да употребя насилие — каза той. — Искам те и това е!
— Заклевам се по-скоро да умра заедно с детето, отколкото да бъда твоя.
— Добре тогава — изръмжа той, — ще ме търсиш ти мене.
Той пусна Ирма и изведнъж хвана момиченцето.
То изпищя. Тя искаше да се спусне да го отърве, но той я блъсна силно назад. Тя падна. Артур се изсмя.