Като завърши словото си, той й поднесе букета. Ирма го разгледа и го сложи на масата.
— Благодаря за вашата любезност, милорд. И аз си спомням, че съм ви виждала на моите концерти.
— Имал съм случай да чуя певици с може би по-силни гласове, но такава артистка, която да трогва слушателите, както вие, не бях чувал. Аз съм очарован. Моля ви, не давайте букета на слугите дори и след като увехне. Позволявам си да ви попитам ще почетете ли с присъствието си празненството, което уреждам в салоните си утре?
— Да, секретарят ми ме предизвести за това и аз ви отговарям, че приемам.
— Това много ме радва.
— Но само при едно условие, милорд. Моите посещения се заплащат!
— Зная това и ще се отплатя.
— Не, милорд. В случая аз лично няма да приема никаква сума. Парите, които бихте ми дали, моля да раздадете на бедните жени в града ви.
Съливън каза:
— В моя салон, мис Олденбург, ще имате възможност да срещнете интересни личности като господата Вандербилд, сенатора Ууд, полковник Уилсън и един много интересен италианец, граф Джирарди, който пътешества по света, за да изучава затворите, богоугодните заведения и различните приюти.
Съливън целуна ръка и се сбогува.
Ирма потъна в дълбоки размишления. Пред нея се разкриваше нов живот. Какво беше нейната поява на подиума? Спомагаше ли тя за нейната цел — търсенето на малката Лидия? Да, тя не беше се отклонила от плана си. Напротив, сега имаше достатъчно средства, за да го изпълни по-успешно!
Фриц Шелер се появи на прага. На устните му грееше благородна усмивка.
— Мис Олденбург — каза той, — размахвайки две банкноти. — Ето тук има хиляда и сто долара.
— Хилядата са за бедните, а стоте за вас — отвърна Ирма.
— В касата имаме значителна сума. И билетите за тази вечер са разпродадени до един.
— Но аз не искам да остана повече тук. Не намерихте ли някаква следа от детето ми?
— Не. До този момент — не. Никакви акробати още не съм видял.
— Тогава след два дни ще тръгнем.
— Но помислете, можете да изнесете още десет концерта в салони, все така препълнени с публика.
— Ами Лидия? Тя страда и с всеки ден се отдалечава все повече от нас.
Фриц наведе очи натъжен.
— Ще заминем по-надалече — продължи Ирма. — Ще разпитваме по всички посоки. Името Олденбург, моминското име на майка ми, ще печели успехи навсякъде.
— Букетът на Съливън представлява един малък капитал. Вижте тук, графиньо, вътре има гривна.
Ирма си спомни думите на богаташа да не дава букета на никой друг. Любопитният Шелер успя да извади гривната от вътрешността на букета и я показа на Ирма.
— Я погледнете, та това е царски подарък. Покрита е с брилянти и рубини.
Ирма, изненадана, почервеня.
— Това е срамно! — пошепна тя.
— Знаете ли какво, графиньо. Поставете тази гривна на ръката си. Казвам ви, че ще имате нужда от Съливън. Той може да ви бъде много полезен в търсенето на Лидия. Направете му удоволствието да носите неговата гривна, това ще го поласкае, сигурен съм.
— Вие знаете, драги ми Шелер, че не обичам да нося ценни украшения.
— Разбирам. Не носете никакви други, освен тази гривна.
Ирма се усмихна. Секретарят продължи:
— Знаете колко е суетен този американец. Ако съумеете да го привлечете на ваша страна чрез една такава дребна работа, няма да сбъркате.
— Така да бъде. Ще послушам съветите ви. Досега винаги са били за добро. Можахме да свършим добра работа и вие си получихте парите, които ми бяхте дали.
— Да. Но кой може да пее като вас!
— Бог ни помага, Шелер — каза със задоволство Ирма.
— Знаете ли каква мисъл ме занимава отскоро?
— Вие ме мислите за някаква магьосница.
— Не, пред въображението ми са все вашите родители, графът и графинята.
Ирма се разчувства.
— Да, майка ми е там горе, в небесните селения. Моето нещастие скъси нейния живот. А мен ме преследва една зла съдба или жестока случайност.
— Но граф Фон Хоенщайн е още жив!
— Все едно. Аз нямам вече роден дом.
— Но ако той можеше да узнае в какво положение е неговата дъщеря!
— Оставете това сега. Мръква се. След един час започва концертът. Трябва да отидете в залата.
— Всички билети са продадени.