Шелер излезе, а Ирма отиде да се преоблече.
Идеята да се опита да припечелва хляба си чрез пеене беше й дошла в чифлика на Линкълн. Първият опит беше много сполучлив и последвалите прояви надминаха всичките й очаквания. Тя се замая от своя успех. Първата вечер излезе, без каквато и да е препоръка, но това не попречи да започне една добра кариера.
Ирма се огледа в огледалото, поправи прическата си и постави гривната. След това облече широко палто и позвъни. Лакеят дойде и тя му подаде букета. Слезе долу. Там я чакаше файтон, който я отнесе пак в концертната зала, минавайки през най-оживените и осветени улици.
Пред зданието на театъра имаше много каляски, но за певицата имаше отделен вход. Ирма влезе през него и отиде в залата за репетиции. Там беше пианистът, с дълга коса и бледо лице. Той беше добър музикант, но никога не беше имал големи приходи. Обожаваше Ирма и скочи да й помогне да снеме палтото и шала си. Влезе и директорът. След него и слугата от хотела с букета в ръка. Директорът каза:
— Целият град говори за този букет. Съливън обича да се шуми около него.
Пианистът слушаше внимателно.
— Доверете се на Съливън, той е много влиятелен и ще разнесе славата ви.
— Това аз не искам.
— При все това. Всички знаят за вашия успех в Балтимор и на юг. Чувате ли — музиката започна увертюрата от „Лоенгрин“. Залата буквално е препълнена.
Само на първия ред имаше свободни две места. След увертюрата те бяха заети от Съливън и граф Джирарди. Всички присъстващи обърнаха поглед към тях.
Когато певицата се появи, залата избухна в бурни аплодисменти. Ирма носеше в ръка букета на Съливън. Тя започна да пее. Без да иска, хвърли поглед върху първия ред и забеляза двамата господа. Лицето на италианеца й се видя познато. Но къде ли го беше виждала? После изцяло се предаде на песента си.
Балът у Съливън
Залите и салоните на Съливън блестяха под потока от светлина на хиляди електрически лампи.
Танцувалната зала имаше огледални стени. До тях бяха наредени разкошни фотьойли, облечени с червена коприна и украсени със злато. Понеже залата заемаше на височина цели два етажа, оттам, откъдето започваше вторият етаж, имаше галерия, в едната част, на която беше естрадата. Таванът беше украсен с фина резба и скулптурни фигури, някои от които бяха допълнени със златни предмети. В съседство с тази зала се намираше концертната, потънала в разкош, напомнящ онзи от „Хиляда и една нощ“. Тук ухаеше на амбра, а коприната шумолеше меко и нашепваше чудни приказки. Една редица от палми, разпръскващи светлозеленикави лъчи, оформяше цялото пространство като някакъв тропически лес. Имаше водопади, американски папагали, разни кафези с всевъзможни птици в такова изобилие, че ненапразно населението на града, всеобщо признато, наричаше Съливън „Принцът на Филаделфия“.
Съливън влезе в салона и сенаторът Ууд го поздрави, водейки със себе си един офицер, облечен в червена униформа на полковник, обшита със злато.
Сенаторът Ууд бе мъж в напреднала възраст и един от най-популярните и видни граждани. Освен това беше и много богат и винаги бе канен сред висшето общество. Около него постоянно имаше един кръг от интересни личности, които той въвеждаше в обществото. Това бяха обикновено богати плантатори или офицери от армията на южняците.
Съливън поздрави своя приятел Ууд и погледна офицера, доведен от сенатора.
— Полковник Уилсън от Нови Орлеан — представи го Ууд.
— Господин полковник — каза Съливън, — тази вечер ще имате възможност да чуете в моя салон прочутата певица Олденбург. Познавате ли я?
Уилсън отвърна със студена усмивка, че не я познава.
— Любопитен съм да видя какво впечатление ще ви направи тази красавица.
— Полковникът е много изнежен, любезни Съливън — прибави Ууд. — Той живее в Нови Орлеан, а там хората всеки ден имат възможност да виждат много интересни неща и лица. Но аз искам да те попитам кой беше онзи господин, облечен в черно, с червената кокарда на дрехата си?
— Това е граф Джирарди! Твърде интересен човек, обиколил е света.
— В погледа му има нещо тайнствено.
— Цветята ви са несравнимо хубави — прекъсна го полковникът и се отправи към входа на алеите, водещи към оранжерията.
Съливън приемаше с особено удоволствие похвалите. Полковникът беше спечелил симпатиите му.
— Светлината на вашите лампи засенчва месеца — каза Уилсън. — И какви великолепни агави, какви палми и лиани имате.