— В Нови Орлеан има по-големи цветарници — каза Съливън.
— По-големи може би, но не и по-хубави от вашите.
— Ето че идва приятелят ми Вандербилд, който е бил по-рано в Нови Орлеан.
Вандербилд приближаваше с някаква дама под ръка откъм алеята с цветята. Съливън запозна всичките помежду им.
— Не съм ли ви виждал на парахода „Хъдсън“, г-н полковник, през време на едно нощно празненство, дадено в моя чест? — попита Вандербилд.
Уилсън потвърди с глава.
— Да, да, вие бяхте един от офицерите, които се намираха на парахода. Искам да ви попитам нещо относно празненството за моята яхта.
— На вашите услуги съм, милорд.
Вандербилд и полковникът останаха на алеята, а Съливън и Ууд минаха в салона, понеже един лакей извести за пристигането на мис Олденбург.
— Удивлявам се, че сте склонили певицата да пее във вашия дворец — каза Ууд. — На друго място не е пяла досега.
— Да, но за мен направи изключение.
Дамата, която придружаваше Съливън, помоли да бъде представена на мис Олденбург.
— Тя е твърде меланхолична и мълчалива — отговори той. — Но все пак ще ви представя. Ето я, идва! Тъкмо влиза в салона.
Съливън, сенаторът и дамата също влязоха в салона да поздравят певицата. Около нея се беше насъбрала голяма група хора и Съливън изпълни желанието на своята придружителка. В голямата съседна зала пристигнаха нови гости. Звучеше увертюрата от „Танхойзер“.
Сериозният и елегантно облечен граф Джирарди влезе в салона. Той и сега носеше на дрехата си червена кокарда, подобна на карамфил. Той проучваше с очи обществото в салона. След като отговори на няколко въпроса на дамите, певицата отново стана мълчалива. Тя погледна графа. В него имаше нещо тайнствено, което я плашеше. Не можеше да свали очи от него, както се случи и по време на концерта.
Графът не беше я забелязал, понеже Съливън отиде при него и го заговори.
Когато всички поканени дойдоха, лакеите започнаха да поднасят сладолед. Някои господа отидоха до бюфета, за да опитат от шампанското и други хубави вина. В салона за музика след програмата на оркестъра зад пианото седна един наперен певец. Той започна да пее и привлече голяма част от присъстващите, които го обсипваха с аплодисменти.
След малка почивка запя и Ирма. Тя изпълни една трогателна и тъжна песен така увлекателно, че дишането на зрителите и слушателите почти спря.
Вандербилд и полковник Уилсън се приближиха. Уилсън слушаше като наелектризиран. Той намери начин да се отдели от събеседника си и се приближи до певицата. В очите му блестеше пламък, а ръцете му трепереха. Ирма още не беше го забелязала, понеже погледът й следеше нотите. Когато свърши, беше поздравена с бурни ръкопляскания. Със зачервено лице и наведени очи тя благодари на публиката с дълбок поклон и пак седна зад пианото, за да си акомпанира сама.
Обаянието от нейната песен беше голямо. Съливън се приближи и й подари един скъпоценен лавров венец със златни листа. Всички се надпреварваха да разменят по няколко думи с артистката. Полковникът също дойде при нея заедно с Ууд, когото беше помолил да го представи.
— Позволете ми, мис Олденбург, да ви представя полковник Уилсън — каза Ууд. — Полковникът иска да изкаже почитанията си към вас.
Ирма вдигна очи и офицерът й се поклони.
— Уважаема мисис — каза той, — вие печелите успех след успех. Няма ли да отидете и на юг, за да пожънете слава и там?
— Г-н полковникът живее в Нови Орлеан — прибави Ууд.
Ирма, чиито очи бяха изумени, когато видя полковника, се поуспокои малко от обясненията на Ууд.
— Милорд — отговори тя, — аз не пътувам, за да бъда слушана, като пея.
— Тогава преследвате друга цел — каза полковникът.
Това любопитство не се хареса на Ирма, още повече че присъствието на Уилсън я ужасяваше.
— Аз съм само певицата мис Олденбург!
— Защо така неприязнено ми отговаряте?
— Защото вие твърде много приличате на един човек, когото мразя.
— Това е много жестоко от ваша страна и аз не съм го заслужил — отговори Уилсън с подигравателен тон. — Мога ли поне да узная името на човека, с когото ме бъркате?
Ирма не отговори.
В това време Съливън и граф Джирарди влязоха в салона. Италианецът попита домакина: