Евънз се осмели да влезе в друга стая, съседна на салона за музика, и тъкмо се готвеше да се справи със сила с един изящно инкрустиран шкаф, когато вратата на стаята се отвори и вътре влезе един от слугите. Той беше дочул подозрителния шум и веднага разбрал в какво се състои работата. Евънз се опита да се промъкне край него и да избяга.
Хари и Силвър чуха виковете на слугата — „Крадци! Разбойници!“ — и се завтекоха на помощ на Евънз. Вдигна се шум и врява в коридора. Слугите от всички страни тичаха към мястото на борбата, която се водеше между слугата и крадците. Все пак последните успяха да отблъснат лесно противника си и бързо се укриха по стаите, като затвориха вратите.
Виковете и шумът от коридора достигнаха и до салоните. Сред гостите настана паника. Те помислиха, че е избухнал пожар. Полковник Уилсън тъкмо минаваше от салона за музика в съседната стая, когато се сблъска с бягащия Хари. Като видя бившия въглищар, той замръзна. Хари го изгледа втренчено и протегна ръце към него.
— Ти ли си, Гулд? — извика той с пресипнал глас.
— Нещастнико! — изръмжа полковникът. — Ще те пронижа със сабята, ако още веднъж произнесеш това име.
— Да, ти си Гулд и ако не ни помогнеш да се скрием, ще те предадем на полицията — заплаши Хари.
В този момент се показаха Евънз и Силвър.
Евънз знаеше, че в тази стая има една малка врата, която води към алеята с палми. В пълно присъствие на духа той се отправи към нея и я блъсна. Евънз и Силвър влязоха през нея. Хари забеляза това.
— Ако ни заловят, загубени сме — пошепна той на полковника.
И вратата се затвори.
В това време слугите удряха по тази, която водеше от коридора в стаята.
— Оттам — викна им полковникът, като посочи съседната стая, — другите избягаха оттам.
Съливън се показа на вратата. Слугите се спуснаха в съседната стая.
Когато намериха там пълния със скъпоценности килим, те се убедиха, че наистина е имало опит за кражба.
Съливън, полковникът и много от гостите влязоха след слугите. Те претърсиха основно коридорите. Като стигнаха долу, намериха ботушите и отворената врата. Това доказваше, че крадците бяха избягали през парка.
Съливън се усмихна, като видя натрупаните вещи. Той беше благодарен, че е била прекъсната работата на крадците и че те не бяха успели да вземат друго, освен парите от бюрото му.
Обаче настроението на гостите беше вече развалено, поради това балът беше прекъснат, след като повече от гостите напуснаха двореца и си отидоха по домовете.
В това време пристигнаха полицейските агенти, известени за произшествието. Те претърсиха всички кътчета на парка, но не намериха никого.
С домакина останаха само неколцина гости, които бяха по-спокойни и не отдадоха голямо значение на случката, тъй като не искаха да развалят доброто си настроение.
В клуба
След срещата си с полковник Уилсън у Съливън, Ирма беше обзета от голямо безпокойство. Въпреки всички усилия на Шелер да я убеди, че приликата между офицера и Норт е случайна и винаги възможна, тя не можеше да забрави образа на убиеца. В една от следващите вечери Ирма взе решение да се предпази от каквато и да е изненада. Без да каже нещо на Фриц Шелер, тя напусна хотела късно вечерта и отиде пеша в клуба, където беше сигурна, че ще намери Съливън и Ууд. Искаше да получи от тях по-конкретни сведения за личността на полковника. Решението за това беше взела толкова бързо, че нямаше време да поразмисли повече върху опасностите, на които, се излагаше. Тя влезе в ярко осветената сграда на клуба.
Хубавите, мебелирани с всички удобства, салони бяха събрали много посетители, които се развличаха с четене и игри или просто вечеряха.
Само преди четвърт час тук беше дошъл и полковник Уилсън. Лакеите бяха го обслужили бързо, поемайки мантията, шапката и сабята му. Той беше преминал през шестоъгълния салон, който бе по-слабо осветен и от който няколко врати водеха в различни отделения на клуба.
Тези врати имаха разноцветни стъкла, през които можеше да се вижда добре в осветените съседни стаи. На стената срещу входа стоеше голямо огледало, в което се отразяваше отворената врата и част от помещението.
Там именно полковникът забеляза граф Джирарди да разговаря със сенатора Ууд. Графът, със сериозно, бледо лице и пригладена черна коса, която издаваше у него чистия южняк, се приближи до сенатора, който тъкмо се канеше да седне зад игралната маса.