— Сигурен съм.
— Но аз не съм.
— Това е от страх.
— Никога няма да забравя появяването му.
— Но какво се е случило между вас и вашия мъж, че така много се страхувате от него? Той трябва да е бил истински демон!
— Да, милорд, демон!
— Но когато той говореше с вас, не се ли убедихте, че грешите?
— Не можа да ме убеди в противното. Продължавам да съм уверена в моето предположение.
Съливън се усмихваше.
— Страхът ви е бил напразен, миледи. Полковникът просто прилича на вашия бивш съпруг, но не е той. Това е.
— Въпреки всичко не можете да ме убедите. Защото не вие го познавате, а аз. Не сте уверен, че той действително е полковник!
— Как е възможно подобно нещо! Сенаторът Ууд за мен е достатъчна гаранция, че е въвел в нашето общество един порядъчен човек, а не преоблечен авантюрист.
— Но и той може да се излъже!
— Не, любезна моя. Изгонете тези мисли от главата си. Премахнете всяко недоверие. Полковникът е човек, в когото не можем да се съмняваме.
— Вашите думи започват да ме успокояват.
— Това ме радва много, миледи, защото не бих искал за нищо на света да се хвърля каквото и да е подозрение върху обществото, което посещава моите салони. От своя страна аз се радвам, че отново имам възможността да ви виждам.
След последните думи на Съливън Ирма стана и каза:
— Благодаря. Извинявам се за дързостта си…
Милионерът целуна ръката й.
Ирма премина в салона. Когато щеше да влезе в предната стая, която беше празна и по-слабо осветена, тя неволно трепна.
Пред нея стоеше полковникът.
Тя си спомни думите на Съливън и задържа вълнението, което й причини тази неочаквана среща.
— Вие — тук, мис Олденбург? — попита ласкаво офицерът.
Тя усети лекия укор в неговия говор.
— Трябваше да се срещна със Съливън — обясни тя.
— Значи той се радва на вашето благоволение?
— Въпросът беше за нещо, което трябваше да се свърши бързо. Иначе съм господар на себе си и не приемам никакви критики.
— Криво разбирате моя въпрос! Исках да ви намекна да се пазите от тези клубове. В тях една дама е изложена на много опасности и затова исках да ви предупредя да не предпочитате никого.
— Никого не предпочитам.
Тя поиска да се оттегли и се поклони, но той се приближи към нея.
— Не убивайте надеждата ми, мис Олденбург. Вие ми направихте поразително впечатление. Имам само едно желание — да се приближа до вас, да не се разделям от вас.
— Господин полковник…
— Моля ви, оставете ме да се доизкажа — продължи Уилсън. — Позволете ми да ви посетя!
— Не приемам посещения, милорд.
— За мен ще направите изключение, едно-единствено изключение, за да ви кажа…
— Но аз днес ви виждам едва за втори път, господин полковник. Не зная какво бихте могли да ми кажете.
— Изслушайте ме, моля ви се. Трябва да се възползвам от случая, за да ви изкажа това, което чувствам.
Ирма отстъпи назад изплашено.
— Трябва да ви кажа, мис Олденбург, че още от първата ни среща вашият образ се запечата силно в съзнанието ми и аз не мога да ви забравя дори за миг. Позволете ми да бъда близо до вас! Аз ви обичам!
— Стига, г-н полковник. Не мога да ви слушам повече.
— Трябва да ме изслушате. Не отблъсквайте вниманието ми, не отхвърляйте любовта ми. Оставете концертните зали и елате при мъжа, който ви обича.
Ирма пребледня.
— Аз никога няма да се омъжа — каза тя. — А вие няма да ме видите повече.
— Но аз ще ви следвам постоянно, докато се убедите, че любовта ми е искрена.
Ирма бързо напусна стаята и отиде в хотела си.
— Да бягаме оттук, да бягаме! — мълвеше тя.
Циганите
На следващия ден рано сутринта Ирма позвъни на Шелер. След малко отиде при него.
— Шелер, разпореди се още днес да се приготвят куфарите ми. Нито ден повече не искам да остана във Филаделфия.
— Да заминете? — учуди се Шелер.
— Да, далече оттук, в Европа!
Съдружникът й продължаваше да се чуди.
— Не ме питайте защо — продължи Ирма. — Страхувам се да остана тук.
— Ами детето?
— Да, детето!
Уви, за момент беше забравила, че не може да отиде никъде, докато не го намери.