— Да. Не тук, а в Ню Йорк!
— Не познавам Ню Йорк, господа — каза Уилсън, като поклати леко глава. — Предстои ми да разгледам този град. Но какво има на Медисън стрийт? Нещо важно ли?
— За мен да, г-н полковник — той се приближи съвсем близо до офицера. — Аз много пътувам и се интересувам от много неща. Не познавате Ню Йорк, но не знаете ли печалната слава на тази улица?
— Съжалявам, но не.
— Къщата №101 бе собственост на милионера Шмит, г-н полковник.
Уилсън вдигна рамене.
— Не го познавам — каза той.
— Не сте ли чували за големия корабопритежател Шмит?
— И какво е станало с него?
— Бил е убит от зет си.
— Не съм чул нищо.
— Но всички вестници пишат за това, навсякъде говорят за убийството.
— Подобни случаи не ме интересуват.
— Мене пък особено ме интересуват.
— Странно — усмихна се Уилсън студено.
— В Ню Йорк видях фотографията на убиеца.
— Мога ли да ви попитам кое ви кара да обръщате такова голямо внимание на подобни случки?
— Големите престъпления винаги предизвикват особен интерес. А в случая ме поразява едно необяснимо за мен обстоятелство: вие, г-н полковник, имате странна прилика с убиеца Гулд.
Уилсън трепна и измери графа с един съкрушителен поглед.
— Как трябва да изтълкувам вашето сравнение, г-н графе? — попита той остро.
— Оприличавам ви на Гулд, който всъщност се казва Норт.
Едната минута мълчание предвещаваше, че ще избухне голям скандал, защото това, което бе казал графът, бе повече от обида, едно ужасно обвинение.
Но стана нещо неочаквано.
Полковникът с пламтящ поглед, който бе готов да се хвърли като разярен тигър върху противника си, само се усмихна.
— Синьор, боя се, че ще стана смешен, ако взема думите ви за сериозни. Те могат да излязат само от устата на един лекомислен човек или на един луд, който заслужава да бъде вързан. Трябва да се радвате, че имам такова мнение за вас — обратното би означавало да ви държа отговорен за думите, които хвърлихте в лицето ми, и да заплатите с живота си за тях.
Графът обаче не се трогна от тези лицемерни изявления. Той изслуша полковника спокойно и си даде вид, че нищо не може да го обиди. Лицето му остана неподвижно, като че ли бе излято от бронз.
— Вашите думи нищо не доказват, г-н полковник. За да избегнем каквото и да е нежелателно съмнение или подозрение, нека се отнесем до местната власт, която да изясни тази странна прилика.
— Е, добре. Аз мисля, че всяко подозрение отпада, като ви заявя, че аз съм полковник Уилсън от Нови Орлеан. Не искам да зная как вие ще приемете това мое заявление, защото вие също бихте могли да приличате на някой престъпник.
— Не съм удовлетворен — каза графът. — Понеже вие не можете да ми покажете някого, който да удостовери вашата самоличност, ще бъдете така добър да ме последвате до полицията, за да се установи как може да съществува такава поразителна прилика между вас и Гулд.
Презрително усмихнат, Уилсън хвърли поглед към гостите.
— Не вярвам да мислите, че наистина ще ви последвам — отговори той, — защото в такъв случай трябва да ви последвам и в лудницата.
Тъкмо в това време влезе и Вандербилд.
Сенаторът Ууд го поздрави.
— Предпочитам да ви представя един гарант — продължи Уилсън, — и то такъв, синьоре, срещу когото не можете да имате никакви възражения. Познавате ли мистър Вандербилд?
— Вярвате ли, че той ще гарантира?
— Да. Ще бъде гарант и в същото време свидетел.
Графът помисли, че това е само блъф за печелене на време, и отиде с полковника при Вандербилд и Ууд.
— Милорд — обърна се полковникът усмихнат към двамата господа и най-вече към Вандербилд. — Г-н графът иска на всяка цена да ме накара да повярвам, че аз не съм полковник Уилсън, а ме счита за някой си Гулд, убиец на човека на име Шмит, и твърди, че би трябвало да го последвам в полицията.
Ууд се огледа уплашен.
Но Вандербилд се усмихна и поклати изненадан глава.
— За щастие вие ме познавате, милорд — продължи Уилсън, — защото в противен случай хрумването на г-н графа би ми причинило големи неприятности.
— Познавате ли негова милост? — попита графът. — Той ли е полковник Уилсън?
— Несъмнено, синьор — каза Вандербилд. — Запознах се с него в Нови Орлеан, когато бях там.