Сенаторът бе неспокоен.
— Драги полковник, какво значи всичко това? Да не се случи нещо неприятно?
— Не се страхувайте, г-н сенатор — каза Уилсън. После добави тихо: — Този италианец е луд.
— Доволен ли сте сега от удостоверяването на моята личност? — попита Уилсън.
— Нали вярвате в моето свидетелство? — попита Вандербилд.
Графът се поклони почтително.
— Ако не бяхте вие — обърна се той към Вандербилд, — щях да съм склонен да вярвам в приликата на лицата. Но пред вашето заявление аз трябва да отстъпя и да повярвам.
Уилсън се засмя иронично.
— Чудно, че г-н графът вярва в подобни невероятни неща.
Ууд се приближи до полковника обезпокоен.
Като отгатна мислите му, Уилсън забеляза:
— Спокойно, господа. С един луд никой не се дуелира. Този човек би ме убил.
Графът се беше оттеглил към други гости и заговори с тях по финансови въпроси така спокоен, като че нищо не бе се случило.
Полковникът използва първия удобен случай, за да се измъкне, и незабавно тръгна за Гардънфийлд.
Неочаквано посещение
Когато Ирма се върна сама в хана, кръчмарката запали една свещ и я заведе на горния етаж, като отвори вратата на стаята, която бе подредила за пренощуване.
Тя сложи свещта на масата, пожела на Ирма лека нощ и се отдалечи.
Скоро след това се чу как слиза по стълбата.
Беше късно през нощта.
Ирма тъкмо бе свалила връхната си дреха, когато дочу ясно как една друга врата на горния етаж се отваря някак тайнствено.
Обзе я особено предчувствие.
Шум от стъпки, които се приближаваха по коридора, я накара да остане неподвижна на мястото си.
Това бяха стъпки на офицер, чуваше се звънтенето на шпорите.
Още преди да има възможност да помисли как да посрещне вероятното посещение, на вратата на стаята се почука.
Без да получи отговор от нейна страна, неканеният гост отвори и тя видя на прага полковника, който бе пристигнал преди малко на кон от Филаделфия.
Ирма остана поразена.
Пред нея отново стоеше най-омразният човек за нея на този свят.
Тя извика:
— Какво търсите тук? Кой сте вие?
Един вътрешен глас упорито й подсказваше, че това е Гулд, или Норт.
Полковникът влезе с ехидна усмивка и затвори след себе си вратата.
— Хубава госпожо — каза той, — аз трябва да вървя след вас и да ви следвам. Откакто ви видях, не мога да намеря покой. Аз не съм нито Гулд, нито Норт. Може би приличам на тях, но аз не съм отговорен за това. Аз съм полковник Уилсън и ви обичам страстно.
— Ако вие действително сте полковник, офицер, почтен човек, трябва веднага да напуснете стаята ми. Един честен човек никога не влиза неканен в чужда стая, и то на жена.
— Мис Олденбург, аз зная какво ви вдъхва антипатия към мен, но вие не можете да ме обвините в нищо. Защо искате аз да платя за това, че приличам на някого, когото вие мразите по причини, известни само на вас?
Ирма отстъпи няколко крачки назад.
— Оставете ме! — извика тя. — Оставете ме незабавно или ще викам за помощ. Вие не сте никакъв полковник, а сте Гулд — Норт.
— Защо навсякъде ме преследва тази проклета прилика? Навсякъде съм жертва. Не ме отблъсквайте, мис Олденбург.
— Дори и да сте друг, а не Гулд, пак не желая да ви слушам, защото чувствам как сърцето ми тупти болезнено, когато вие сте при мен. Който и да сте, напуснете стаята ми и не идвайте вече никога с вашите предложения.
— Но вие трябва да ме изслушате! — извика той и поиска да хване ръката й.
Тя се отдръпна уплашена.
— Назад! Не ме докосвайте! Излезте веднага!
— Не ме оставяйте да си ида, преди да ми дадете поне малка надежда. Аз ви обичам. Само ако знаете как!
— Нищо не искам да чуя! Достатъчно ми говорихте вече. Ще отворя прозореца и ще викам за помощ, ако не си излезете веднага.
— Дайте ми поне капка надежда — молеше полковникът. — Не ме принуждавайте да заплащам жестоко за тази зловеща прилика с човека, когото мразите. Аз мога да ви осигуря една добра съдба. Ще изпълня и най-малките ви желания.
— Нима не чухте отговора ми? Нещо ми говори, че въпреки успешното преобразяване вие сте Артур Норт.
— Оставете тази мисъл, лишена от всякакви основания. Няма да престана да ви моля, докато не ме изслушате.