— Тогава ще викам за помощ.
— Вие ще отстъпите — каза Уилсън, като хвана ръката й.
Тя обаче отвори с другата прозореца и извика:
— Помощ!
Полковникът отстъпи назад.
— Оставям ви няколко дни, за да размислите — каза той, като се опита да хване Ирма. — Аз пак ще дойда и тогава ще искам вашето окончателно решение. Довиждане, божествена жена!
Когато той напусна стаята, Ирма въздъхна облекчено: тежестта, която притискаше гърдите й, сякаш падна.
Наистина ли този човек е Норт?
Не, не е възможно. Съливън я бе уверил, че не е. Въпреки неговите уверения тя изпитваше ужасен страх от Норт и постоянно мислеше за него.
Тя се спусна бързо към вратата и я заключи.
Тя се страхуваше да не би онзи човек да се върне и можа да заспи призори от преживяното вълнение.
Артур присъстваше винаги в сънищата й, като зловещ призрак той вървеше по стъпките й и се изпречваше между нея и детето й.
Тя се събуди на разсъмване.
Някой почука на вратата.
— Моля ви, отворете. Аз съм Фриц Шелер.
Секретарят влезе и веднага започна да долага резултатите от своите издирвания:
— Нищо не намерих. Никакво дете няма в трупата — ей сега присъствах на обиска, извършен във всички коли от полицейски агенти.
— Жената със синия воал не беше ли там?
— Тя сигурно е заминала, защото не я видях в никоя кола.
— Тя е взела и детето ми. Проклета жена!
— Но аз наблюдавах внимателно циганите!
— Тя те е измамила, Шелер. Успяла е да се измъкне от полицията.
— Трябва да бягаме сега оттук — продължи Ирма. — Детето не можахме да намерим, а полковникът ме преследва. Той беше тук.
— Тук ли? — възкликна удивен Шелер.
— Да, снощи беше при мен. Трябва да се скрия от него. Да се върнем във Филаделфия.
— И какво ще правим там, графиньо?
— Там има една личност, към която ще се обърна за помощ в борбата ми против полковника. Забелязах, че тази личност също се съмнява в него.
— Ще бъде чудо, ако успеем да се освободим от този омразен човек.
— Той ми заяви, че няма да престане да ме преследва.
— Тогава ще прибегнем до полицията.
— Това е невъзможно, Шелер. В този град не можем да прибегнем към никого за помощ.
— Но ако му заявите твърдо, че не желаете да имате нищо общо с него?
Ирма поклати глава.
— Той не иска нищо да чуе. Не мога да се избавя от него. Не мога да се освободя от мисълта, че той е Норт.
— Аз не вярвам във вашите предположения, графиньо. Мисля, че в приликата между двете лица имаме работа с една обикновена случайност. Не е възможно Норт така скоро да стане офицер, и то полковник!
— И аз не знам какво да мисля вече, но трябва да се отърва от него, по какъвто и да е начин.
— Аз съм пък уверен, че той не е в състояние да ви направи нищо. Нека само се опита.
— Уви, Шелер, ти не можеш да му противостоиш. Той може да те убие.
— Е, това оставете на мене, графиньо. За да стане това, винаги са нужни двама: един, който ще убива, и друг, който се оставя да бъде убит.
— Аз искам да се върна във Филаделфия. Ще отида при италианеца. Той е единственият, който не се увлича от лицемерния чар на полковника.
— Тогава впрягам конете!
По време на пътуването Ирма постоянно мислеше за детето си. Тя се питаше къде може да бъде то, щом като не е при циганите на Роса. И мисълта й стигаше до жената със синия воал.
За голяма нейна радост срещнаха граф Джирарди още с пристигането си в хотела във Филаделфия.
Тя се реши веднага да го заговори.
— Моля ви, синьор, отделете ми няколко минути.
— Радвам се, че ще имам тази чест, мис Олденбург — зарадван отвърна италианецът.
Отидоха в неговия апартамент.
— Тук можете да се чувствате сигурна — каза той, като я покани да седне и затвори добре вратата.
— Забелязах — започна Ирма, — че специално наблюдавате един човек тук, във Филаделфия.
Очите на Джирарди заблестяха.
— Сигурно говорите за полковник Уилсън, миледи?
— Да — потвърди Ирма. — Познавате ли го добре?
— Зная само, че поразително прилича на престъпника от Медисън стрийт в Ню Йорк.
— Познавате ли този престъпник?
— Убиецът Гулд или Норт, нали? Да, миледи, по снимката.